Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 90

Малори поглежда стълбите на зимника. Светлината над печката се процежда през процепа на вратата. Минава ѝ през ум, че май трябваше да я загаси. После прехвърля страницата.

Сами си го причиняваме сами си го причиняваме САМИ си го ПРИЧИНЯВАМЕ. С други думи (запишете си го!): ЧОВЕКЪТ Е СЪЩЕСТВОТО, ОТ КОЕТО ЧОВЕК СЕ СТРАХУВА.

Това е тетрадката на Франк. Но защо е у Гари?

Защото записките са негови, разбира се.

Защото, Малори знае, не Франк е разкъсал завесите от прозорците в онази къща.

Направил го е Гари.

Малори се изправя, сърцето ѝ бие лудо.

Том не е у дома. Том е на петкилометров поход до своята къща.

Тя гледа процепа под вратата. Светлината, която идва откъм печката. Очаква чифт обувки рязко да я затъмнят. Ако той се появи, с какво би могла да го убие?

Но ничии обувки не закриват светлината, а Малори вдига тетрадката към лицето си. Чете.

Ако разсъждаваме разумно и с цел да им докажа, нямам избор. Ще напиша това хиляда пъти, докато убедя сам себе си да го направя. Две хиляди пъти. Три хиляди. Тези хора отказват да разговарят. Единствено доказателства могат да ги променят. Но как да им докажа? Как да ги накарам да повярват?

Ще махна завесите и ще отключа вратите.

В полетата има номерирани бележки и съответните номера са написани старателно отгоре. Ето я бележка 2,343. Ето я 2,344. Безконечни, безкрайни, жестоки.

Малори отгръща страницата.

Отгоре се чува шум.

Тя поглежда вратата. Страх я е да мигне, да мръдне. Чака и гледа. Очите ѝ са приковани към вратата, посяга към куфарчето и пъха тетрадката под нещата на Гари. Така ли беше обърната? Върна ли я на мястото ѝ както си беше?

Не знае. Не знае.

Затваря куфарчето и дърпа връвта на крушката.

Малори затваря очи и опипва студената пръст под краката си. Отваря очи. Пълната тъмнина е нарушена само от светлината над печката, която се процежда под вратата на зимника.

Малори се взира в очакване.

Прекосява зимника, очите ѝ привикват с тъмнината, докато се качва внимателно по стълбата и прилепва ухо във вратата.

Вслушва се, дишайки на пресекулки. Къщата пак е притихнала.

Гари стои в другия край на кухнята. Наблюдава вратата на зимника. Когато я отвориш, ще те посрещне.

Тя чака. И чака. И не чува нищо. Отваря вратата. Пантите проскърцват.

С куфарче в ръка, Малори обикаля с бърз поглед кухнята. Тишината е толкова крещяща.

Но в стаята няма никого. Никой не я чака.

С длан върху корема, се промъква през вратата и затваря зад себе си.

Поглежда към хола. Към трапезарията.

Към хола.

Към трапезарията.

Стъпвайки на върха на пръстите си, минава през кухнята и най-накрая влиза в трапезарията.

Гари все така лежи по гръб. Гръдният му кош се надига и спуска. Простенва тихичко. Тя се приближава. Той помръдва. Ти изчаква.

Той помръдна…

Беше само ръката му.

Малори го наблюдава, вторачила се е в лицето му, в неотворените му очи. Рязко коленичи до него, плъзва ръка на сантиметри от гръдния му кош и връща куфарчето до стената.

Насам ли беше оставено?

Оставя го. Вече права, се изнася светкавично от стаята. В кухнята, на приглушената светлина, нечии очи се взират в нейните.