Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 62

Накрая Джулс преценява, че кучето е готово да напусне къщата, и го съобщава на Том.

— Ами, да вървим тогава — казва Том.

— Междувременно ще продължим да работим с него. Не можем да останем да нощуваме тук, при тази миризма на смърт.

Джулс е съгласен. Но са нужни няколко опита, докато сложи повод на кучето. Минава още време. Когато Джулс най-накрая успява, Том решава да жертва дванайсетте часа; един следобед им донесе куче — кой знае какво още може да им донесе следващата сутрин. Но времето тече.

Във фоайето на къщата си слагат превръзките на очите и шлемовете. Том отключва входната врата и двамата излизат. Том използва дръжката на метлата, но Джулс разчита на кучето. Хъскито се задъхва.

Минават обратно през моравата, отдалечават се от Малори, Дон, Черил, Феликс и Олимпия, стигат до друга къща.

Том се надява да пренощуват тук. Ако прозорците са защитени, ако при претърсването се почувстват спокойни, ако не ги посрещне миризма на смърт.

24.

Болката в рамото на Малори е толкова силна, толкова осезаема, че тя вижда очертанията ѝ в съзнанието си. Следи я как се мести заедно с движенията на рамото ѝ. Не е крещяща като в началото, когато се случи инцидентът. Сега е дълбока и притъпена, пулсираща. По-скоро матовите цветове на влошаващо се състояние, отколкото ярките отблясъци на сблъсъка. Представя си как изглежда дъното на лодката в момента. Урина. Вода. Кръв. Децата я питаха дали е добре. Отговори им, че е добре. Но те разбират кога ги лъже.

Малори ги е възпитала отвъд думите.

В момента не плаче, но си поплака. Беззвучни сълзи зад превръзката. Беззвучни за нея. Но децата успяват да изтръгнат всеки звук от тишината.

Хайде, деца, казваше им, както седяха около кухненската маса. Затворете очи.

Те ги затваряха.

Какво правя?

Усмихваш се.

Точно така, Момиче. Как разбра?

Когато се усмихваш, дишаш по различен начин, мамо.

На следващия ден повтарят упражнението.

Плачеш, мамо!

Правилно. А защо плача?

Тъжна си.

Не е единствената причина.

Изплашена си!

Точно така. Да опитаме друго.

Сега водата става още по-студена. Малори усеща пръските с всяко следващо мъчително загребвано.

— Мамо — казва Момчето.

— Какво?

Звукът на гласа му моментално я изправя нащрек.

— Добре ли си?

— Вече ме попита.

— Но не звучиш добре.

— Казах, че съм добре. Значи съм добре. Не ми задавай въпроси.

— Но — намесва се Момичето, — ти дишаш различно!

Така е. И тя го знае. Дишам трудно, казва си.

— Заради гребането е — лъже ги.

Колко пъти бе оспорвала майчиния си дълг, докато обучаваше децата си да бъдат безотказни в разпознаването на звуци? Понякога напредъкът им я ужасяваше. Все едно беше оставена да се грижи за две мутантчета. Мънички чудовища. Същества, способни да чуят усмивка. Да определят дали майка им е уплашена още преди тя самата да е наясно с чувствата си.

Раната в рамото ѝ е зле. Малори от години се страхува да не си причини толкова сериозно нараняване. Не че не ѝ се е случвало и друг път. Но все ѝ се разминаваше на косъм. Падане по стълбите, когато децата бяха на две. Веднъж се спъна, докато носеше вода от кладенеца, удари си главата в камък. Друг път си пукна китката. Падна ѝ парченце от зъба. Вече не помни как изглеждат краката ѝ без синини. А сега плътта на рамото ѝ сякаш се отлепва от тялото. Иска да спре лодката. Да намери болница. Да тича по улиците и да крещи: Нуждая се от доктор, ТРЯБВА МИ ДОКТОР, ИНАЧЕ ЩЕ УМРА И ДЕЦАТА МИ ЩЕ УМРАТ БЕЗ МЕН!