Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 57

От една страна, у него затрептява едно необуздано, леко безразсъдно усещане за свобода.

Излизал е от къщата много пъти, откакто е дошъл да живее тук. Вадил е вода от кладенеца наравно е всички останали. Изхвърлял е изпражнения и урина в септичните ями. Но това е друго. Въздухът е различен. Точно преди двамата с Джулс да си дадат знак да тръгнат, над главите им полъхва вятър. Погалва врата му. Минава през лактите. Устните. Едно от най-странните усещания, които някога е имал. Действа му успокоително. Докато в пробуденото му въображение съществата дебнат иззад всяко дърво и уличен знак, чистият въздух на открито го замайва.

Пък било то и само за миг.

— Готов ли си, Джулс? — пита.

— Да.

Досущ като слепци, двамата почукват по земята пред себе си с дръжките от метлите. Слизат от верандата. Около метър по-нататък Том усеща, че вече не върви по бетон. Сега, когато под краката му има трева, къщата все едно е изчезнала. Излязъл е в открито море. Уязвим. За миг се разколебава, не знае дали ще се справи.

Затова насочва мислите си към дъщеря си.

Робин. Просто ще отида да потърся кучета.

Действа му добре. Помага му.

Дръжката от метла напипва нещо, вероятно тротоара, и Том осъзнава, че вече е на улицата. Спира и коленичи. Опипва за ъгъла на моравата. Намира го. Вади парче дъска от сака и го забива в пръстта.

— Джулс — казва, — маркирах нашата морава. Ще ни трябва ориентир, за да успеем да се приберем.

Когато става и се обръща, се блъска в капака на кола.

— Том, добре ли си?

Той се изправя.

— Да, мисля, че се блъснах в джипа на Черил. Напипах дървената ламперия.

Звуците от обувките и дръжката за метла на Джулс упътват Том и той се отдалечава от колата.

При други обстоятелства, ако слънцето светеше директно в клепачите му, без превръзка и шлем, които да му пречат, Том би вървял през мекооранжев свят. Затворените му очи биха регистрирали как цветовете са променят заедно с облаците, потъмняват със сенките на короните на дърветата, на покривите. Но днес пред погледа му е плътен мрак. И насред тази чернотата си представя Робин, дъщеря му. Мъничка, невинна, умна. Тя го насърчава да върви, да продължава напред, давай, татко, отдалечи се от къщата, върви към онова, което ще помогне на хората, които останаха вътре.

— Мамка му! — ругае Джулс. Том го чува как пада на улицата.

— Джулс!

Том застива.

— Джулс, какво става?

— Спънах се в нещо. Ти мина ли покрай него? Нещо като куфар.

Том опипва с метлата, описва широка дъга. Четката спира в предмет. Том допълзява до него. Оставя метлата до себе си на горещия паваж и с две ръце опипва, за да разбере какво има там, насред улицата. Не след дълго му просветва.

— Труп е, Джулс.

Том чува как Джулс се изправя.

— На жена, струва ми се — продължава Том. Бързо откъсва пръсти от лицето ѝ.

Става и двамата продължават.

Всичко се случва някак твърде бързо. Нещата вече се движат толкова скоростно. В стария свят би ти отнело часове, докато асимилираш намирането на труп насред улицата.