Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 55

Не можеше да го направи.

Пусна главата на детето и Момичето продължи да плаче.

Малори остави кутията на пода, бавно заотстъпва и излезе заднешком от стаята. Децата стенеха в тъмното.

В коридора Малори се подпря на стената, за да не се строполи на пода, и вдигна длан към устата си. После повърна.

— Мамо — обажда се Момчето сега, в лодката, — получи се!

— Кое се получи? — пита Малори, откъсната от спомените.

— Превръзката вече не ми убива.

— Момче — скастри го тя. — Без повече приказки. Освен ако не чуеш нещо.

Малори диша дълбоко и изпитва подобие на срам. Рамото я боли още повече. Вие ѝ се свят и е уморена. Обзема я все по-отчетливо чувство за дезориентация. Сякаш нещо вътре в нея е съвсем сбъркано. Все пак чува децата: Момчето диша пред нея, Момичето опипва непознати предмети на кърмата. Под превръзките не са слепи. И денят може да приключи с шанс за още по-нов свят — такъв, в който децата ще виждат неща, които не са виждали никога преди.

Стига тя да може да ги заведе там.

22.

Малори долавя движение от другата страна на вратата. Задъхано дишане. Тя и останалите са във фоайето. Феликс тъкмо е попитал кой е.

В промеждутъка между въпроса и отговора те са готови да припишат драскането отвън на абсолютно всичко.

Същества, мисли си тя.

Но пред вратата няма същества. Том и Джулс са.

— Том!

— Все още сме с шлемовете. Но не сме сами. Водим кучета.

Феликс, плувнал в пот, издиша продължително. Облекчението на Малори е толкова голямо, че чак боли.

Виктор лае. Маха с опашка. Джулс му подвиква.

— Виктор, приятелче! Върнах се!

— Добре — казва Феликс на съквартирантите вътре. — Затворете очи.

— Чакайте! — обажда се Дон.

— Защо? — пита Феликс.

— Откъде да знаем, че са сами? Как да сме сигурни, че никой не ги е проследил? Кой знае какво може да ги е проследило?

Феликс се замисля. После подвиква към Том.

— Том! Само двамата ли сте? Вие двамата и кучетата?

— Да.

— Това не означава, че е сигурно — продължава Дон.

— Дон — казва нетърпеливо Малори, — ако някой искаше да проникне в къщата, би могъл да го направи по всяко време.

— Мисля за безопасността ни, Малори.

— Знам.

— И аз живея тук.

— Знам. Но Том и Джулс са от другата страна на вратата. Върнаха се. Трябва да ги пуснем да влязат.

Дон я гледа втренчено. После забива очи в пода.

— Някой ден ще ни докарате смърт, хора.

— Дон — казва Малори, забелязала, че той най-сетне омеква. — Ще отворим вратата веднага.

— Да. Знам. Каквито и да ги плещя.

Дон затваря очи.

Малори прави същото.

— Готови ли сте, Том? — пита Феликс.

— Да.

Малори чува как вратата се отваря. По плочките във фоайето затупуркват лапи и звукът е като от нахлуването на много хора. Входната врата бързо се затваря.

— Подай ми метлата — казва Феликс.

Малори чува простъргването по стените, пода и тавана.

— Добре — обявява Феликс. — Готови сме.

В новия свят няма нищо по-страшно от мига между решението да отвориш очи и самото отваряне на очите.

Малори отваря очи.

Фоайето избухва в цветове. Две кучета хъски се щурат насам-натам, душат пода, опознават новите хора, Виктор.

Въодушевлението, което изпитва Малори при вида на Том, е главозамайващо. Том обаче не изглежда много добре. Изтощен. Мръсен. Сякаш е преминал през ужаси, които Малори може само да си представя.