Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 112

Малори поглежда към Олимпия в другия край на стаята.

Черната коса на Олимпия чезне в сенките. Очите ѝ сияят отвътре.

— Почти… сме… готови — проронва тя.

Детето на Олимпия излиза. На светлината на свещта Малори го вижда да се подава.

Инстинктивно посяга нататък, макар че е чак в другия край на пода.

— Олимпия! Не забравяй да покриеш очите на детето си. Не забравяй да…

Вратата на стаята се отваря с гръм и трясък. Ключалката е счупена.

Малори изкрещява, но единственото, което чува, е собственото си сърце, по-силно от всичко в новия свят.

После замлъква.

Гари става и пристъпва към прозореца. Зад нея се чуват тежки стъпки. Бебето на Малори е на път.

Стъпалата стенат.

— Кой е? — пищи Малори. — Кой е? Всички добре ли са? Том ли е? Кой е?

Някой, когото тя не вижда, е изкачил стъпалата и е на тавана при тях.

Малори, с гръб към стълбите, гледа как изражението на Олимпия се променя от болка към благоговение.

Олимпия, мисли си. Не гледай. Бяхме толкова добри. Толкова смели. Не гледай. Просто посегни към детето си. Щом излезе цялото, покрий му очите. Скрий ги. И своите скрий. Не гледай, Олимпия. Не гледай.

Но тя разбира, че е твърде късно за приятелката ѝ.

Олимпия се навежда напред. Очите ѝ се ококорват, устата ѝ зяпва. Лицето ѝ се превръща в три съвършени кръга. За момент Малори вижда как чертите ѝ се изкривяват, после засилват.

— Красив си — казва Олимпия усмихната. Усмивката ѝ е прекършена, крива. — Не си никак лош. Искаш ли да видиш бебето ми? Искаш ли?

Детето, детето, мисли си Малори, детето е все още в нея, а тя полудя. О, боже, Олимпия полудя, о, боже, съществото е зад мен и съществото е зад детето ми.

Малори затваря очи.

Докато го прави, образът на Гари остава, все така стои в периферията на светлото петно от пламъка на свещта. Но не изглежда толкова сигурен, колкото заявяваше предварително. Прилича на изплашено дете.

— Олимпия — казва Малори. — Трябва да покриеш очите на детето. Трябва да се протегнеш надолу. Към бебето си.

Малори не вижда изражението на приятелката си. Но гласът на Олимпия разкрива претърпяната промяна.

— Какво? Ти ще ми казваш как да си гледам детето? Що за кучка си ти? Що за…?

Думите на Олимпия се смесват в гърлено ръмжене.

Докачливостта на лудостта.

Болезнените, опасни думи на Гари.

Олимпия вие.

Бебето на Малори се подава. Тя напъва.

Със сила, която не подозираше, че притежава, Малори се придърпва напред на кърпата. Иска детето на Олимпия. Ще го защити.

После, сред цялата болка и лудост, Малори чува първото проплакване на бебето на Олимпия.

Затвори му очите.

Тогава най-после бебето на Малори също излиза и ръката ѝ е там, за да затвори очите и неговите очи. Главичката му е толкова мекичка и тя е убедена, че навреме го е хванала.

— Ела тук — прилепва го за гърдите си. — Ела при мен и затвори очи.

Гари се смее нервно от другия край на стаята.

— Невероятно — казва той.

Малори опипва за ножа. Намира го и прерязва собствената си пъпна връв. После отрязва две ивици от кървавата кърпа под себе си. Опипва да провери пола му и установява, че е момче, а няма на кого да каже. Няма сестра. Няма майка. Няма баща. Няма акушерка. Няма Том. Притиска го здраво до гърдите си.