Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 114

Но думите ѝ са задавени, докато тя усеща как съществото зад нея се привежда напред. Част от него (лицето му?) се придвижва към устните на Малори.

Малори само диша. Не помръдва. Помещението е притихнало. Тя усеща топлината, горещината на съществото до себе си.

Шанън, мисли си, погледни облаците. Приличат на нас. На мен и теб.

Пристяга превръзките на очите на бебетата.

Чува как съществото зад нея се отдръпва. Сякаш отстъпва. Отдалечава се.

Застива. Спира.

Когато чува дървените стъпала да проскърцват и когато е сигурна, че звукът е от отдалечаващи се надолу стъпки, освобождава стон, извиращ от дълбини в душата ѝ, каквито не е и подозирала, че съществуват.

Стъпките стават все по-тихи. И по-тихи. Докато стихват съвсем.

— Оста̀ви ни — казва тя на бебетата.

Чува как Гари се размърдва.

— Не ни доближавай — крещи му със затворени очи. — Да не си ни докоснал!

Той не я докосва. Минава покрай нея и стълбите проскърцват пак.

Гари слиза на долния етаж. Ще провери кой е оцелял. Кой не.

Тя се надига, всичко я боли от изтощение. От загубата на кръв. Тялото ѝ я съветва да спи, да спи. Сами са на тавана, Малори и бебетата. Понечва да полегне назад. Има нужда. Но решава да изчака. Наострила слух. Отпочива.

Колко време е минало? Колко време стискам тези бебета?

Ала отмората ѝ е нарушена от друг звук. Идва от долния етаж. Звук, който в стария свят бе нещо обичайно.

Олимпия е обесена (той така каза той така каза) от таванския прозорец.

Тялото ѝ се блъска в къщата от вятъра. И ето че нещо долу иззвънява.

Телефон. Звъни телефон.

Малори е като хипнотизирана от този звук. Откога не е чувала подобно нещо?

Някой им се обажда. Някой връща обаждане.

Малори се обръща, подхлъзва се върху плацентата. Поставя момиченцето в пазвата си, после внимателно я загръща. Със свободната си ръка опипва за парапета на стълбата. Стъпалата са стръмни. Стари. Никоя жена, която е родила току-що, не би трябвало да минава по такива стълби.

Но телефонът звъни. Някой връща обаждане. И Малори ще вдигне.

Звънииииииииииии

Въпреки импровизираните превръзки, с които е завързала очите на бебетата, ги предупреждава да си затварят очите.

Това разпореждане ще е най-честата ѝ реплика към тях през следващите четири години. И нищо няма да ѝ попречи да им го казва, без да я интересува дали са твърде малки да я разберат, или не.

Звъниииииии

Тя се примъква по задник до ръба на пода и извърта краката си така, че да може да стъпи на най-горното стъпало. Тялото ѝ крещи да спре.

Но тя продължава надолу.

Слиза по стълбите. Гушнала е момчето в дясната си ръка, дланта ѝ покрива очите му. Момичето е в пазвата ѝ. Очите ѝ са затворени и светът е черен, и толкова се нуждае от сън, че е готова да потъне в него директно от стъпалата. Но продължава, пристъпва надолу и се ориентира за посоката по телефонния звън.

Звънииииииии

Стъпалата ѝ докосват светлосивия килим, с който е застлан белият коридор на втория етаж. Със затворени очи, тя не вижда тези цветове, както не вижда Джулс, проснат възнак край стената вдясно, от темето му се стичат пет кървави ручейчета, точно там, където дланта му е залепена за пода.