Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 111

вече са в къщата

и всички вътре

звучат като вълци.

Птиците, мисли Малори в истерия, бяха добра идея, Том. Страхотна идея.

Олимпия я засипва с въпроси като обезумяла, но Малори не може да отговори. Достигнала е предела на разума си.

— Вярно ли е? Наистина ли има същество в къщата? Не може да е истина. Никога няма да го позволим! Наистина ли е в къщата? В момента?

Нещо долу се блъска в стена. Сигурно тяло. Кучетата лаят.

Някой е хвърлил куче срещу стената.

— ДОН МАХНА ОДЕЯЛАТА!

Кой си е затворил очите долу? Кой е запазил присъствие на духа? Малори би ли запазила? Малори би ли могла да остане със затворени очи, докато съквартирантите полудяват?

О, боже, мисли си Малори. Те ще умрат долу.

Бебето я побърква.

Гари продължава да ѝ шепне в ухото.

— Това, което чуваш долу — именно това имах предвид, Малори. Мислят си, че са длъжни да полудеят. Но не е така. Прекарах месеци навън. Наблюдавах ги седмици наред.

— Невъзможно — казва Малори. Не е ясно дали го казва на Гари, дали има предвид шума долу, или пък болката, която ѝ се струва, че никога няма да отмине.

— Първия път, когато видях същество, си помислих, че съм откачил. — Гари се смее нервно. — Но не бях. И когато постепенно осъзнах, че все още съм с всичкия си, започнах да разбирам какво се случва. С приятелите ми. Със семейството ми. С всички.

— Не искам да слушам повече! — пищи Малори. Има чувството, че ще се разцепи през средата. Стана грешка, мисли си. Бебето, което се опитва да излезе от нея, е твърде голямо и ще я раздере.

Момче е сякаш.

— Знаеш ли какво?

— Престани!

— Знаеш ли?

— Не! Не! Не!

Олимпия вие, небето вие, кучетата на долния етаж вият. Малори е сигурна, че различава гласа на Джулс. Чува го как тича долу. Чува го как се опитва да раздере нещо в банята.

— Може би съм неуязвим, Малори. Или просто съм осъзнат.

Иде ѝ да каже, Осъзнаваш ли колко много би могъл да ни помогнеш? Даваш ли си сметка колко по-безопасно можехме да живеем?

Но Гари е луд.

И вероятно винаги е бил луд.

Дон свали одеялата.

Гари коленичи край него в трапезарията.

Гари му говори иззад паното в избата.

Гари — демонът на крехкото рамо на Дон.

Някой блъска здраво по вратата на тавана.

— ПУСНЕТЕ МЕ!

Феликс е, казва си Малори. Или Дон.

— БОЖЕ МИЛИ, ПУСНЕТЕ МЕ!

Но не е никой от двамата.

Том е.

— Отвори му вратата! — крещи Малори на Гари.

— Сигурна ли си, че искаш да го направя? На мен не ми звучи много безопасно.

— Моля те моля те моля те! Пусни го!

Том е, о, боже, Том е, Том е, о, боже, Том е.

Тя напъва здраво. О, боже, напъва толкова здраво.

— Дишай — казва ѝ Гари. — Дишай. Малко остава.

— Моля те! — крещи Малори. — Моля те!

— ПУСНЕТЕ МЕ! ПУСНЕТЕ МЕ ВЪТРЕ!

Олимпия също крещи.

— Отворете вратата! Том е!

Лудостта от долния етаж чука на вратата.

Том.

Том полудя. Том видя едно от съществата.

Том полудя.

Чу ли го? Чу ли му гласа? Това беше звукът, който произвежда. Така звучи без разума си, без красивия си ум.

Гари става и прекосява таванската стая. Дъждът барабани по покрива. И тогава чукането по капака спира.