Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 110

Те нямат представа, че той е тук. О, боже, те не знаят, че е в къщата.

— Наблюдавах доста време улицата — казва Гари. — Видях как Том и Джулс се препъват до съседната пряка. Бях на сантиметри от Том, когато оглеждаше шатрата, където се бях приютил.

— Стига. СТИГА!

Но крещенето само влошава болката. Малори се съсредоточава. Напъва. Диша. Но не може да не слуша.

— Стори ми се забележително докъде е готов да стигне човек. Наблюдавах непокътнат как съществата минават всеки ден, всяка нощ, понякога по десетки накуп. Това е причината да се установя на тази улица, Малори. Нямаш представа какво гъмжило е навън.

Моля те моля те моля те моли те моля те моля те МОЛЯ ТЕ

От долния етаж долита гласът на Том.

— Джулс! Имам нужда от теб!

После стъпки, които стремглаво се връщат обратно.

— ТОМ! ПОМОГНИ НИ! ГАРИ Е ТУК! ТОМ!

— Зает е — казва Гари. — Долу положението е сериозно.

Гари се изправя. Приближава се до вратата на тавана и тихо я затваря. После заключва.

— Така по-добре ли е?

— Какво направи? — изсъсква Малори.

Отдолу долитат още викове. Ако се съди по звуците, сякаш всички се движат едновременно. За момент ѝ минава през ума, че е полудяла. Колкото и да се е чувствала на сигурно място, сякаш изведнъж е осъзнала, че няма скривалище от лудостта на новия свят.

Някой крещи в коридора под заключената врата на тавана. Малори си казва, че е Феликс.

— Жена ми не беше подготвена — внезапно се озовава до нея Гари. — Станах свидетел как видя едно от съществата. Не я предупредих, че ще го види. Не…

— Защо не ни каза! — плаче Малори, напъва.

— Защото вие, както и всички други, нямаше да ми повярвате. Само Дон ми повярва.

— Ти си луд.

Гари се смее, ухилен.

— Какво става долу? — крещи Олимпия. — Малори! Какво става долу?

— Не знам!

— Дон е — казва Гари. — Опитва се да убеди останалите в това, на което го научих аз.

— ДОН Е!

Гласът отдолу се чува толкова ясно, сякаш човекът е тук на тавана.

— ДОН ГИ МАХНА! ДОН МАХНА ОДЕЯЛАТА!

— Няма да ни наранят — шепне Гари. Мустаците на мократа му брада докосват ухото на Малори.

Но тя е престанала да го чува.

— Малори? — прошепва Олимпия.

— ДОН МАХНА ОДЕЯЛАТА И ОТВОРИ ВРАТАТА! ТЕ СА В КЪЩАТА! ЧУВАТЕ ЛИ МЕ? ТЕ СА В КЪЩАТА!

бебето излиза бебето излиза бебето излиза бебето излиза

— Малори?

— Олимпия — казва тя съкрушена, лишена от надежда (вярно ли е? собственият ѝ глас ли казва всичко това?). — Да. Вече са в къщата.

Бурята навън плющи в стените. Суматохата долу явно е неуправляема.

— Звучат като вълци — плаче Олимпия. — Звучат като вълци!

Дон Дон Дон Дон Дон Дон Дон Дон Дон Дон Дон

махна одеялата и ги пусна

някой ги видя

пусна ги

някой полудя кой беше?

Дон ги пусна

Дон махна одеялата

Дон не вярва, че могат да ни наранят

Дон мисли, че всичко е в главата ни

Гари коленичил край стола му в трапезарията

Гари му говори иззад паното в зимника

Дон махна одеялата

Гари му каза, че не са истински, Гари му каза, че са безобидни

може да са полудели кой е кой беше?

(напъвай, Малори, напъвай, имаш бебе, бебе, за което да се тревожиш, затвори си очите и напъвай, напъвай)