Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 109

С нарастването на суматохата, нараства и болката в кръста на Малори.

Тя, с гръб към стълбите, изпружва врат. Иска да разбере какво става. Иска да им извика да престанат. На тавана има две бременни жени, които се нуждаят от помощта ви. Моля ви, престанете.

В полусвяст, Малори оставя брадичката си да клюмне към гърдите. Затваря очи. Има чувството, че ако за миг изгуби концентрация, ще припадне. Или дори по-лошо.

Дъждът се завръща. Малори отваря очи. Вижда Олимпия с повдигната към тавана глава. Вените по врата ѝ са изхвръкнали. Малори бавно оглежда помещението. В непосредствена близост до Олимпия има кашони. После се пада прозорецът. Още кашони. Стари книги. Стари дрехи.

Светкавица озарява стаята. Малори затваря очи. Във вътрешната си тъмнина вижда запечатаната картина на стените в помещението.

Прозорецът. Кутиите.

И един човек — там, където завари Дон на влизане.

Невъзможно, мисли си.

Но е там.

И преди да е отворила напълно очи, съзнава ясно кой е — кой е с нея в таванската стая.

— Гари — казва Малори, а в главата ѝ се блъскат хиляди мисли. — Крил си се в зимника.

Мисли си за ръмженето на Виктор към вратата на зимника. Мисли си за Дон, който спеше там.

Докато Малори гледа Гари в очите, свадата долу ескалира. Джулс е пресипнал. Дон е разярен. По гълчавата може да съди, че си разменят удари.

Гари излиза от сенките. Приближава се към нея.

Когато затворихме очи и Том отвори вратата, мисли си тя и е сигурна, че е права, Дон го е завел навътре в къщата.

— Какво правиш тук? — внезапно изстрелва Олимпия. Гари не я поглежда. Само върви към Малори.

— Не ме доближавай! — крещи Малори. Той коленичи край нея.

— Ти — казва. — Толкова си уязвима в сегашното си състояние. Човек би си помислил, че е логично да изпитваш повече съчувствие, а не да изпращаш някого в свят като този.

Пак светкавица.

— Том! Джулс!

Бебето ѝ още не е излязло. Но моментът наближава.

— Недей да викаш — казва Гари. — Не съм ядосан.

— Моля те, остави ме. Моля те, остави ни.

Гари се смее.

— Само го повтаряш! Непрекъснато искаш да си вървя. — Навън изтрещява гръм. Съквартирантите стават още по-шумни.

Никога не си си тръгвал — казва Малори, всяка дума сякаш отронва камък от гръдта ѝ.

— Така е, не съм.

Очите на Малори плувват в сълзи.

— Дон прояви сърце да ми подаде ръка и беше достатъчно прозорлив, за да предвиди, че може да ме изгоните.

Дон, мисли си тя, какво си направил?

Гари се навежда по-напред.

— Имаш ли нещо против да ти разкажа една история, докато вършиш това?

— Моля?

— Една история. Нещо, което ще те разсейва от болката. И държа да ти кажа, че се справяш страхотно. По-добре от жена ми.

Олимпия диша зле, твърде учестено, сякаш няма да успее да преживее раждането.

— Има два варианта — продължава Гари. — Или…

— Моля те — вика Малори. — Моля те, остави ме на мира.

— Или философията ми е правилна, или — макар че мразя да използвам тази дума — имам имунитет.

Сякаш бебето е на ръба на тялото ѝ. Но ѝ се струва, че е много голямо, за да излезе. Малори ахва и затваря очи. Но болката е навсякъде, дори в тъмното.