Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 107

Том е тук. До нея.

— Съжалявам, Малори.

Тя се обръща към него. Лицето, което вижда, изражението на това лице, е нещо, което ще си спомня години след тази сутрин.

— За какво съжаляваш, Том? За начина, по който се случват нещата ли?

В очите на Том има тъга. Кима и знак на потвърждение. И двамата знаят, че няма причина да се извиняват, но и двамата са наясно, че никоя жена не би трябвало да ражда в схлупената таванска стаичка на една къща, която нарича дом само защото не може да я напусне.

— Знаеш ли какво си мисля? — казва тихо, като посяга да я хване за ръката. — Мисля, че ще бъдеш чудесна майка. Мисля, че ще се грижиш за детето си толкова добре, че няма да има значение дали светът ще продължи да живее по този начин, или не.

Малори има чувството, че ръждиви клещи са се вкопчили в бебето ѝ и го дърпат да излезе. Сенките над главата ѝ се удължават.

— Том — промълвява. — Какво става долу?

— Дон е разстроен. Това е всичко.

Тя иска да поговорят повече по въпроса. Вече не се ядосва на Дон. Притеснява се за него. От всички съквартиранти, той пострада най-зле от новия свят. Загубен е в него. В очите му има нещо по-пусто от безнадеждността. Малори иска да каже на Том, че обича Дон, че всички го обичат, че той просто се нуждае от помощ. Но болката е единственото и само единственото, за което може да мисли в момента. И думите внезапно стават невъзможни. Свадата долу сега ѝ звучи като шега. Все едно някой се майтапи с нея. Сякаш къщата ѝ казва, Виждаш ли? Прояви малко чувство за хумор, въпреки нечовешката болка, която се е вкопчила в таванската стая.

Малори познава изтощението и глада. Физическата болка и жестоката умствена умора. Но със състоянието, в което се намира в момента, не се бе сблъсквала никога. Тя не само има право да не обръща внимание на кавгата между съквартирантите си, но едва ли не заслужава всички да се махнат от къщата и да стоят на двора със затворени очи, докато телата на Малори и на Олимпия си свършат работата.

Том се изправя.

— Веднага се връщам. Искаш ли още вода?

Малори клати глава и връща поглед върху сенките и чаршафа, зад който се разиграва битката на Олимпия.

— Започна се! — крещи Олимпия като обезумяла. — Раждам.

Толкова много звуци. Гласовете долу, гласовете на тавана (откъм сенките, откъм лицата, изплували между сенките), стъпалата на стълбата, скърцащи при всяко слизане или качване на съквартирант, решил да нагледа ситуацията тук горе, и после стъпките на онзи (тя осъзнава, че има проблем, но в момента просто не я интересува), който крачи на долния етаж. Дъждът вали, но има и нещо друго. Друг звук. Може би инструмент. Най-високите клавиши на пианото в трапезарията.

Изведнъж, странно, Малори усеща как я залива нова вълна покой. Въпреки хилядата остриета, които пронизват дробовете, шията и гърдите ѝ, тя разбира, че няма значение какво прави, няма значение какво се случва — бебето ѝ излиза. Единственото, което има значение, е в какъв свят ще го роди? Олимпия е права. Случва се. Бебето се ражда, бебето почти се е родило. И то винаги е било част от новия свят.