Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 105

Том изглежда спокоен, но Малори знае, че не е.

— Малори? — пита Том.

— Да?

— Какво да ти донеса?

— Може би малко вода. И пусни музика, Том.

— Музика ли?

— Да. Нещо приятно и тихичко, нали разбираш, например… — Нещо, което да потуши звука на тялото ми върху дървения под на тавана — … флейта. Онази касетка.

— Добре — казва Том. — Ще я потърся.

Той тръгва, минава покрай Малори, за да стигне до стълбата зад гърба ѝ. Малори насочва вниманието си към Олимпия. Все още ѝ е трудно да се отърси от мъглявината на съня. На хартиена салфетка на няма и две педи от нея има оставен малък нож за месо. Черил тъкмо го е измила.

— Боже! — внезапно изкрещява Олимпия и Феликс коленичи, за да я стисне за ръката.

Малори гледа.

Тези хора, мисли си, човек, който би откликнал на обява като онази във вестника. Тези хора са оцеляващи.

За кратко я обзема покой. Знае, че е временно. Съквартирантите нахлуват в мислите ѝ, лицата им, един по един. Към всеки от тях изпитва нещо като любов.

Господи, мисли си, бяхме толкова смели.

— Боже! — внезапно изкрещява Олимпия. Черил веднага се отзовава.

Веднъж, когато Том се беше качил тук горе, за да търси тиксо, Малори наблюдаваше от долната площадка на стълбите. Но лично не бе стъпвала тук. Сега, задъхана тежко, поглежда към завесата, която скрива едничкия прозорец, и по тялото ѝ пробягва тръпка. Дори таванът е защитен. Дори стая, която никога не са използвали, има нужда от одеяло. Очите ѝ отскачат към дървената рамка на прозореца, после към ламперията на стените, към кутиите с вещите на Джордж. Очите ѝ продължават към висока купчина одеяла. Кутия с пластмасови неща. Стари книги. Стари дрехи.

Някой стои до старите дрехи. Дон.

Малори усеща контракция.

Том се връща с чаша вода и касетофончето.

— Ето, Малори — намерих я.

От говорителите се откъсва пращящ звук на цигулки. На Малори ѝ се струва съвършен.

— Благодаря — казва тя.

Лицето на Том изглежда много уморено. Очите му са отворени само частично и подпухнали. Сякаш е спал по-малко от час.

Малори усеща толкова силна контракция, че в първия момент ѝ се струва нереална. Все едно върху кръста ѝ е щракнал мечи капан.

Зад нея се чуват гласове. Откъм долния етаж. Черил. Джулс. Не може точно да определи кой е при тях на тавана и кой — долу.

— О, боже! — крещи Олимпия.

Том е до нея. Феликс се връща при Малори.

— Ще се справиш — вика Малори на Олимпия.

В същото време навън трещи гръмотевица. Дъждът плющи здраво по покрива. Някак си това е точният звук, който Малори е търсила. Светът навън хармонира с вътрешното ѝ състояние. Вихърно. Заплашително. Отвратително. Съквартирантите изплуват от сенките, после се скриват обратно. Том изглежда притеснен. Олимпия диша тежко, задъхана. Стъпалата скърцат. Някой се качва. Пак Джулс. Том му казва, че Олимпия е по-напред от Малори. Навън изтрещява мълния. Блясва светкавицата, Малори вижда Дон спокоен, мрачен, очите му — хлътнали над тъмни кръгове.

Нещо мощно и непоносимо болезнено се впива в кръста на Малори. Сякаш тялото ѝ си действа самичко, отхвърля желанието за покой. Тя изпищява и Черил оставя Олимпия, за да провери какво става с Малори. Малори изобщо не е разбрала, че Черил все още е на тавана.