Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 102

Така е.

Въобразяваш си подробности, мисли си. Създала си си представа как изглеждат съществата и им приписваш различни особености на тялото и форма, каквато не ти е известна. Черти на лице, което може би изобщо няма лице.

В съзнанието ѝ съществата се придвижват из безпределни, открити полета. Стоят пред прозорците на някогашни домове и гледат с любопитство към стъклата. Изучават. Вглеждат се. Наблюдават. Правят единственото нещо, което на Малори не ѝ е позволено.

Гледат.

Дали виждат, че цветята в градината са красиви? Дали разбират накъде тече реката? Дали?

— Мамо — казва Момчето.

— Какво?

— Този шум, мамо. Звучи сякаш някой говори.

Тя си мисли за човека на лодката. Мисли си за Гари. Дори сега, далеч от дома, си мисли за Гари.

Опитва се да попита Момчето какво има предвид, но гласовете на птиците се извисяват в гротескна вълна, едва ли не симфонични, пищящи.

Сякаш са толкова много, че дърветата няма да успеят да ги удържат. Сякаш покриват цялото небе.

Звучат като полудели. Звучат като полудели. О, боже, звучат като полудели.

Малори пак извръща глава през рамо, въпреки че не може да види. Момчето е чуло глас. Птиците са полудели. Кой ги преследва?

Но вече няма усещането, че нещо ги преследва. По-скоро като че ли ги е хванало.

— Глас е! — крещи Момчето, сякаш събудено от сън, надвиква невъзможния шум навън.

Малори е сигурна. Птиците са видели нещо долу.

Хоровата птича песен набъбва и набира мощ, преди да улегне, усуквайки се, за да последва мощна експлозия от звуци. Малори го чува, сякаш с вътре в самия облак птици. Сякаш е заключена в птичарник с хиляда пощурели птички. Сякаш всички са вкарани в една огромна клетка. Картонена кутия. Кутия за птици. Която завинаги блокира слънцето от погледа им.

Какво е това? Какво е това? Какво е това?

Легион.

Откъде се появи? Откъде се появи? Откъде се появи?

Легион.

Птиците пищят. И шумът, който вдигат, не е песен.

Момичето изпищява.

— Нещо ме удари, мамо! Нещо падна!

Малори също е ударена. Има чувството, че внезапно заваля.

Струва им се невъзможно, но глъчката на птиците се усилва. Крясъците им са оглушителни, стържещи. Малори си е покрила ушите. Подвиква на децата да направят същото. Нещо се стоварва тежко върху раненото ѝ рамо и тя изскимтява, потръпва от болка.

Стиска превръзката на очите си като обезумяла, започва да опипва лодката, за да намери какво я е ударило.

Момичето пищи пак.

— Мамо!

Но Малори го напипва. Между палеца и показалеца ѝ има не капка кръв, а прекършеното телце на птиче. Тя обхожда с пръсти крехкото крилце.

Сега вече е наясно.

В небето над главите им, където е забранено да се гледа, се води птича война. Птиците се избиват една друга.

— Покрийте си главите! Дръжте здраво превръзките на очите си!

После те прииждат като вълна, с помитаща сила. От небето се изсипват перести тела. Реката се разплисква под тежестта на хиляди птици, които падат в нея. Удрят лодката. Стрелкат се стремително надолу. Малори е ударена. Удрят я в главата, в ръката. Пак я удрят. И пак.