Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 100

Въпреки че лампата свети, вътре е сумрачно. В началото Малори има чувството, че е сама. Очаквала е да види Дон, седнал на табуретката. Да чете. Да мисли. Да пише. Тъкмо да отбележи, че долу няма никого, когато изпищява.

Дон стои при паното на стената, облегнат на пералнята в сенките.

— Какво му е на кучето? — пита тихо.

Том му отговаря, като подбира внимателно думите.

— Не знаем, Дон. Сякаш има нещо тук долу, което не му харесва. Всичко наред ли е?

— Какво би трябвало да означава това?

— Напоследък стоиш в зимника повече от всеки друг — казва Том. — Просто питам дали всичко е наред.

Когато Дон излиза на светло, Малори тихичко ахва. Той не изглежда добре. Блед. Слаб. Тъмната му коса е мръсна и оредяла. Чертите на лицето му сякаш са изваяни от глина. Тъмните кръгове под очите му създават впечатлението, че е попил тъмнината, която съзерцава от седмици.

— Прозвънихме целия телефонен указател. — Том прави опит да поразведри обстановката в тъмната и влажна изба. Поне на Малори така ѝ звучи.

— Някакъв успех?

— Все още не. Но кой знае?

— Да, кой знае.

И млъкват. Малори разбира, че нарастващото разцепление помежду им, което е усещала, вече е необратимо. Проверяват как е Дон. Отбиват се да го видят. Сякаш живее на друго място. Обратният път изглежда невъзможен.

— Искаш ли да се качиш при другите? — пита предпазливо Том.

На Малори ѝ се завива свят. Поставя длан на корема си.

Бебето. Не биваше да слиза по тези стълби. Но и тя като всички останали се тревожи за Дон.

— Защо? — отговаря накрая Дон.

— Не знам защо — продължава Том. — Може да ти се отрази добре да прекараш една нощ с другите.

Дон кима бавно. Облизва устни. Оглежда избата. Оглежда рафтовете, кутиите и табуретката, на която бе седнала Малори преди седем седмици, когато прочете тетрадката от куфарчето на Гари.

— Добре — прошепва Дон. — Добре.

Том поставя длан на рамото на Дон. Дон плаче. Вдига ръка към очите си, за да ги скрие.

— Съжалявам, Том — казва. — Толкова съм объркан.

— Важи за всички ни — тихо казва Том. — Ела горе. Всички ще се радват да те видят.

В кухнята Том вади бутилката ром от един шкаф. Сипва си, сипва и на Дон. Чукват чаши тихичко, после сръбват.

За миг сякаш нищо не се е променило и нищо няма да се промени. Съквартирантите са отново заедно. Малори не си спомня последния път, когато е виждала Дон така, без Гари, свит до него, демона над рамото му, който реди философски идеи, промива му мозъка със същия език, който тя откри в тетрадката.

Виктор се отърква в краката на Малори, докато върви към кухнята. Малори го поглежда и усеща как пак ѝ се завива свят.

Май трябва да си полегна, мисли си.

— Полегни си тогава — чува се гласът на Том.

Дори не е осъзнала, че е изрекла мислите си на глас.

Но всъщност не ѝ се ляга. Иска да седне с Том, Дон и останалите и да вярва, поне за момент, че къщата все още може да бъде такава, каквато бе замислена първоначално. Място, където се срещат непознати, за да обединят силите си, да станат повече, да се изправят пред невъзможното, като променят света навън.

После всичко ѝ идва в повече. Трета вълна на гадене я залива и Малори, както стои, се срива. Изведнъж до нея се озовава Джулс. Помага ѝ да изкачи стълбите. Докато влиза в спалнята и ляга, вижда, че останалите са при нея в стаята. Всички, включително Дон. Гледат я, притеснени. Ококорени. Питат я дали е добре. Има ли нужда от нещо? Вода? Компрес? Тя казва, че няма, или си мисли, че го е казала, но е замаяна. Докато се унася, чува звук откъм комина, Виктор пак лае, сам в кухнята.