Читать «Мисти» онлайн - страница 64

Влезе Уриел, а Тарин бе увиснала на ръката му. Сигурно и отборът на Южна Африка щеше да пристигне скоро.

Оставих таблата, за да ги прегърна.

— Здравейте. Как беше пътуването?

— Страхотно, благодаря. — Тарин стисна ръката ми, с което ненатрапчиво ми каза, че не е забравила съобщението ми. — А ти как си?

— Доста добре. Този срок все още не съм направила нищо, което да ме постави в неловка ситуация. — Чувствах, че трябва да добавя „все още“ заради честността. Ситуацията бе точно такава — много хора, водещи незначителни разговори, пълни с неискреност, която можех да съсипя. — Имате ли напредък в залавянето на убиеца, Ури?

Той взе напитка от подноса ми.

— Известен, но не достатъчен. Стеснихме кръга от дарби, които привличат нашия заподозрян. Ще ти кажа повече, когато приключи. Мястото не е подходящо.

— Така е, а и се предполага, че трябва да сервирам. Е, ще се видим по-късно тогава. — Отдалечих се с подноса, а погледът ми се плъзгаше към вратата всяка втора секунда.

Ейнджъл и Самър ме намериха при бара да оставям празните чаши и да зареждам подноса с нови напитки.

— Не са ли дошли още? — попита Ейнджъл.

До входа цареше оживление, защото при Тони на рецепцията имаше нов отбор. Тони, бог да го благослови, беше дребно закръглено момче, така че тяхното присъствие го смаляваше още повече.

— Идват.

Алекс. Сърцето ми направи странно салто в гърдите.

Бяха минали три месеца, откакто го бях видяла за последен път, но ми се струваше по-дълго. Той отново беше непознат, не се усмихваше. За разлика от него приятелите му изглеждаха наистина доволни, че са тук: закачваха значките с имената си, шегуваха се с Тони и надничаха в голямата стая, където се провеждаше приемът. Майкъл ме видя и ми махна.

— Идват насам. — Чувствах се като глупачка по начина, по който стоях там с подноса, затова го оставих на бара и се обърнах да го поздравя.

— Здравей, Майкъл. Прекрасно е да те видя пак.

Той ме целуна по бузата.

— Как си, Мисти?

— Добре съм.

— Изглеждаш страхотно както винаги.

Странно: не регистрирах лъжа.

След това ме поздравиха Хюго и Фил, прегърнаха ме така, че отлепиха краката ми от земята. И се зарадваха на писъка ми на изненада. Алекс изгледа намръщено приятелите си и се приближи до Уриел.

— Какво му става? — попитах Хюго.

— Ревнува. — Хюго се усмихна.

— От какво?

Хюго просто сви рамене.

— Сама се досети.

— Аз не... — Ейнджъл ме побутна, с което ми напомни, че нямам време да размишлявам върху поведението на Алекс. — Съжалявам, Хюго, това са приятелките ми: Ейнджъл и Самър.

— Мисля, че ги спомена преди, докато се возехме на лифта — каза Хюго и удостои и двете с милиондоларовата си усмивка. Или може би трябваше да кажа милионрандовата си усмивка? — Аз съм Хюго.

— Пълен отличен за памет — каза Самър.

Хафса, приятелката ми от училище, дойде с празния си поднос, веселото й кръгло лице бе оживено от любопитство. Беше сменила обичайния си пъстроцветен хиджаб с черен, така че поне и тя, като изключим мен, приличаше на нинджа в черните си одежди.