Читать «Мисти» онлайн - страница 154

— Да, ще отидеш, bokkie.

— Добре съм.

— Не, не си добре, беше мъртва. — Лекарите се преструваха, че не слушат спора ни, но виждах, че всички те са очаровани.

— Но сега не съм. Ксав казва, че съм добре и мога да ходя:

— Да, можеш да отидеш в болницата, където да проверят състоянието ти.

— Той вече оправи счупеното ми ребро. — Възкресението ми бе малко прекалено ентусиазирано и някой бе счупил реброто ми, докато бе натискал гърдите ми. Да ви кажа истината, все още малко ме болеше, но не исках да се суетят около мен. — Трябва само да легна. Вие ще съблюдавате безопасността ми и ще ми напомняте, че съм напуснала онова мъгливо място между живота и смъртта.

— Онова, от което имаш нужда, е рентгеново изследване, скенер на мозъка и екип от лекари, които да проверят дали всичко функционира отлично. Нямаше те половин час, Мисти!

— Двайсет минути — изръмжах.

Алекс повдигна вежда.

— О, добре тогава! Заведете ме на абсолютно безполезния лекарски преглед. Дори нямам застраховка.

— Всичко е наред, от ФБР ще платят сметката. — Алекс се бе загледал над водопада към върха на планината, сигурен знак, че се усмихваше за моя сметка.

— Прахосване на парите на американския данъкоплатец.

— Не мисля, че това е вярно.

— Е, аз пък мисля.

Алекс седна до мен, а лекарите закрепиха носилката на мястото й за времето на пътуването.

— Помисли за баща си. Наистина ли смяташ, че ще бъде щастлив само с уверението на Ксав, че си добре?

В думите му имаше истина. Татко вероятно поставяше Ксав в категорията на вещиците и магьосниците, а не на надеждните лекари.

— Добре де, отивам в болницата, нали?

Завръщането ми от мъртвите не бе направило характера ми по-лек. Все още си бях малко киселата и малко абсурдната Мисти. Беше облекчение да открия, че не се бях променила; дори дарбата ми се бе завърнала. Нямаше да съм себе си без нея.

Ксав надникна през вратата на линейката точно преди тя да се затвори.

— Ще се видим в болницата, лейди Лазаръс. — Той се скри, после отново подаде глава през вратата. — Нямам предвид депресията на Силвия Плат, разбира се. — Затръшна вратата. Като се имаха предвид размерите на превозното средство, беше като да ме запечатат в гробница.

— Силвия Плат? — попита Алекс.

— Написала е мрачно стихотворение с това заглавие. — Уоу! Знаех нещо, което организираният Алекс не знаеше!

— Обичаш поезията?

— Обожавам поезията.

— Ще трябва да я споделиш с мен. Не чета поезия много често. — Трябва да бе видял изписалата се на лицето ми изненада. — Какво?

— Толкова съм свикнала да мисля за теб като за съвършен, че съм изненадана от наличието на слабост у теб.

Той се усмихна широко, сините му очи блестяха.

— Мислиш, че съм съвършен?

— Не.

— Ах.

— Мислех, че си съвършен, но сега знам, че не си. Това е огромно облекчение. Имаш ли други недостатъци, които искаш да споделиш с мен, нали знаеш... да ме накараш да се почувствам по-добре? — Повдигнах вежди.

Той затананика замислено.

— Ето още един: тананикаш!

— Не.

— току-що тананикаше.

— О! Окей. Тананикам. И не обичам чеснов хляб.