Читать «Мисти» онлайн - страница 153

„Точно така. Ще говорим мило, когато се върнеш вътре в красивото си тяло.“

Забавих се, за да засияя от удоволствие, той смяташе тялото ми за красиво.

„Да, така мисля, затова не го хаби.“

Но беше прекалено късно.

„Не можеш да оставиш този неудачник да те победи. Ако го направиш, не си момичето, което измина целия път до Южна Африка, за да срита задника на шампиона на масата за тенис. Хайде, bokkie: ти сервираш. Време е да се върнеш и да се събудиш.“

Прекалено е трудно; животът тече само в една посока.

„Кой го казва? Не и аз. Смени посоката сега или ще излъжа и ще кажа на всички, че не си струвала нищо на масата за тенис и съм ти позволил да спечелиш.“

„Не си!“

Усетих как сърцето му подскочи: този път наистина ме чу, а не долавяше само впечатления за онова, което казвам.

„Точно така, bokkie, ела по-близо. Като те няма да ме караш да казвам истината, ще лъжа и ще се кълна, че не си можела да спечелиш дори и ръцете ми да са били завързани на гърба и да съм държал хилката между зъбите си.“

Картината ме накара да се засмея. След бавно обхващащия ме студ започна да ми става малко по-топло.

„Обаче няма да можеш да играеш, ако си вътре в мен — ще е доста странно дори за нас — така че скачай обратно тук и се приготви за реванша.“

„Къде?” Все още бях изгубена в мъглата.

„Мисти, ела си у дома.” Това бе Кристал. Не я виждах, но усещах следата, редица от блестящи бели камъни, поставени от Тарин и Уриел, Кристал ги държеше, за да мога да ги следвам.

Приближих се. Дланите на Уриел и Тарин все още покриваха моите. Един картоф, два картофа... Спомних си как играех тази глупава игра с малките си братя и сестри, за да видим чия ръка ще остане най-отгоре. Не и на Йохан. На този човек на нищото. Алекс беше прав: нямаше да ме победи някакъв си неудачник.

Но как да се върнеш в себе си? Много добре бе, че всички ми казваха да го направя, но беше като да белиш портокал или да върнеш грахчетата в шушулката.

„Така естествено прилягаш вътре в мен, bokkie, плъзни се по този начин обратно в тялото си. Виж, ще ти покажа.“ Алекс ми припомни целувката ни в Кеймбридж, чувството за завършеност, чувството, че летиш със звездите. Вълшебен прах.

Плъзнах се през прозореца на детската. Приземих се на килимчето.

Върнах се.

Отворих очи — моите, не на Алекс.

Главният лекар изруга и вдигна дефибрилатора в ръцете си, правейки жест, че се предава. Чувствах се така, сякаш кон ме бе ритнал в гърдите.

— По дяволите, не използвайте това върху мен! — прошепнах с дрезгав глас. Не бяха точно звездни първи думи, но пък не съм от онези момичета, които имат ръководство какви би трябвало да бъдат първите думи, след като си избегнал смъртта.

— Да, тя се върна — усмихна се Ксав и прегърна Кристал.

Алекс се свлече на земята и се разрида, притиснал ме до гърдите си. Болеше, но не давах и пет пари. Той заслужаваше прегръдка.

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

— Няма да отида в болница. — Но никой не ми даваше право на избор. Лекарите ме качиха в линейката. Алекс държеше ръката ми и вървеше до носилката.