Читать «Мисти» онлайн - страница 152

— Момчета, дръжте това тяло живо. Тук ще станат някои наистина странни неща, но тя ще има нужда от това.

Главният лекар се канеше да възрази.

— Направете го! — заповяда рязко Виктор.

Те се подчиниха. Кристал зарови ръце в косата си и я дръпна.

— Добре, добре, как ще го направим?

Уриел я докосна по рамото, за да привлече вниманието й.

— Нека двамата с Тарин опитаме, заедно можем да проследим историята й от последния й миг. Тарин може да го види, а аз да свърша останалото. Ще създадем пътека.

— Мислиш, че мога да го направя? — попита Тарин със съмнение.

— Знам, че можеш, любима.

Тарин коленичи до тялото ми и покри с дланта си пръстите ми, понесли смъртното докосване на Йохан. Пое си дълбоко дъх, затвори очи и затърси края ми. Уриел клекна до нея и сложи дланите си върху нейните. Това ми напомняше на играта „камък, ножица, хартия“ — неговата ръка обгръщаше нейната и покриваше моята: тяхната „хартия“ се опитваше да победи „камъка“ смърт на Йохан.

— Камък, ножица, хартия — измърмори Алекс. И се хвана за гърдите. — Усещам я, чувам я много слабо. Тя мисли за играта.

Виктор застана близо до Алекс.

— Това е добре, наистина добре. Продължавай да й говориш.

Не бих играла срещу Виктор: щеше да се досети за следващия ми ход, преди да съм се усетила.

— Тя мисли, че би мамил, затова не иска да играе с теб — каза Алекс, а очите му светеха от гордост.

— Кажи и, че я предизвиквам на рунд и обещавам да не мамя, ако се върне при нас.

Давайте.

— Съгласна е. Трябва да те предупредя: тя има съревнователски дух. — В очите му заблестяха сълзи.

Можеш да се обзаложиш, партньоре.

— О, господи, Мисти! Просто се дръж, дръж се. Няма да ти позволя да си отидеш.

После атмосферата отново се промени. Обзе ме лекичко съмнение: технически бях мъртва вече петнайсет минути. Смъртта се усещаше като луната, гравитацията й ме притегляше. Прекалено дълго бях в блатото на нерешителността.

— Не. Забрави за смъртта, Мисти: уловил съм те. — Алекс се отпусна на колене, сякаш не можеше да ме държи в себе си, бях като едва захваната от защитник топка.

— Отново я губиш — предупреди Виктор.

— Имам историята й, мога да направя пътека — каза Уриел. — Кристал, ела тук. — Той протегна ръка и стисна силно пръстите на леля ми. — Можеш ли да я видиш?

— Да, но как ще я използваме? По дяволите, иска ми се да знаех повече за това как работи дарбата ми!

Бедната Кристал, отново се чувстваше отговорна.

— Алекс, трябва да я убедиш да промени посоката — каза Виктор. — Умът й я кара да върви към хоризонта; тя мисли, че това е неизбежно. Трябва да я върнеш. Кристал ще я води.

Алекс кимна. Всички те преминаха на телепатия, споделяйки едно и също пространство в умовете си. Той хвана ръката на Кристал, третата част от веригата започваше с Тарин и включваше ръката ми. Не можех да видя ясно какво правят, защото чезнеха. Виктор беше прав, отивах към отвъдното въпреки желанието си да остана. С попътен вятър.

„Мисти, да не си се осмелила да направиш и крачка далеч от нас!“

Къде беше чаровникът, който можеше да убеди рибата да излезе от морето? Имах работа с ядосана сродна душа, която вървеше по петите ми.