Читать «Кристал» онлайн - страница 8

- Не е за вярване, че се появи в живота ми така изневиделица. Толкова дълго те чаках. - Трейс поглади скулите й с пръст и помилва ъгълчето на красивите й устни. - Трябва да си призная, че в мен се зароди надежда, когато те видях в списъка на гостите и обърнах внимание, че си на моите години...

- Ние никога не спираме да се надяваме и когато срещнем друг савант, все се молим да е Той или Тя, нали така? - Даймънд се усмихна свенливо.

- Толкова пъти съм бил представян на възможни кандидатки със същата дата на раждане. Слава богу, че ти се оказа моята сродна душа.

Аз въздъхнах и разтрих слепоочията си. Сценарият им не беше особено оригинален, но за главоболието ми не можех да ги виня.

- Последното нещо, което съм очаквала, когато приех поканата, е да срещна тук моята сродна душа. -Сестра ми беше очарователна - едновременно щастлива и свенлива.

Той се наведе, вдигна чантата й и я подаде.

- Ти си миротворецът, нали?

- Точно така. Притежавам малка консултантска фирма във Венеция.

Във Венеция ли? В Италия?

- Да не би да има друга Венеция? - В очите й проблясна нежна закачливост.

- Ако питаш за Америка, има. Колкото искаш. Някъде към седем -осем Венеции Значи в Италия, а? -Той я целуна лекичко, сякаш се знаеха отдавна, без да може да откъсне ръцете си от нея. - Аз работя в денвърската полиция. Ще трябва да измислим нещо с разстоянията, но се чудя какво.

Брей, този не си губи времето. Срещнаха се преди няма и пет минути и вече ще се мести у нас.

- Мога да работя от всяка точка на света. Само трябва да помисля за Кристал... - Изведнъж тя си спомни за съществуването ми и се отблъсна от него. - Кристал, божичко, Кристал, добре ли си?

Аз им помахах немощно от тротоара.

- Добре съм. Вие, двамата, продължавайте. Не искам да ви развалям цуни-гунито.

С няколко бързи крачки Даймънд се намери до мен.

- Боли ли те нещо? Не мога да повярвам, че те оставих да стоиш на тротоара, а ти си ранена. Трейс, моля те, помогни ни.

Бързо схванах, че зет ми беше способна душа. Нямаше нужда сестра ми да го подканя, за да ми помогне да докуцам пред една врата. На ключодържателя му висеше малко фенерче и той светна с него в лицето ми.

Примигнах и закрих очите си с ръка.

- Има оток на главата, но зениците й реагират на светлината. Май ще е най-добре да я закараме в болницата. Просто за всеки случай.

Паниката ме разкъса като токов удар.

- Нищо ми няма. Наистина. Не искам да ходя в болницата. - Последният път прекарах там осемнайсетия си рожден ден. Татко ме беше извел на вечеря да отпразнуваме деня, но получи инфаркт още преди да поръчаме. Специалната ми вечер завърши в болницата, откъдето трябваше да съобщя новината за смъртта му на мама и цялото семейство. Само като си спомнех и пак ме налягаше онова грозно усещане, сякаш пропадам през някакъв отвор в нищото.

Но слава богу, Даймънд знаеше, че за нищо на света няма да стъпя там доброволно.