Читать «Кристал» онлайн - страница 35

Почувствала експлозията, която се задаваше, Даймънд вдигна ръка, за да го накара да замълчи, но вече беше късно.

- Не мога да повярвам! - Бутнах стола си назад и се подпрях на масата с юмруци. - Най-накрая намирам нещо, за което ме бива, и някой, който смята, че имам бъдеще, а вие ми казвате да забравя за всичко! О, лесно ви е на вас с вашите бляскави таланти и репутацията ви в света на савантите! Но аз какво имам? Нищо! - Главата ми започна да пулсира тежко, очите ми се премрежиха. - Всички знаете, че съм напълно безполезна в света на савантите, но защо, по дяволите, трябва да позволявам това да ме спира?

- Кристал, не само на теб ти се налага да правиш жертви. - Трейс успя да ме накара да изглеждам като разглезено дете. - Хав трябваше да обърне гръб на многообещаваща кариера в ски спорта.

- Да, но той има нещо значимо на негово място - лечението! Искам, искам този нов живот! Дори ако това означава да скъсам с начина на живот на савантите - добре тогава, така да бъде!

- Но семейството ти ще продължи да живее в този свят. Не си помислила всичко до край.

Скръстих ръце и преглътнах с мъка заради буцата, която беше заседнала на гърлото ми.

- Не аз, вие ме принуждавате да избирам.

- Кристал, моля те. - Даймънд подпря чело върху опакото на ръката си. - Съжалявам, но не мога да се оправя с това сега - със сватбата и всичко друго, за което трябва да мисля. Не може ли да почака? Ще поговорим отново, когато всичко друго свърши.

- А кой знае, може и до никъде да не стигнеш. Затова какъв е смисълът да минеш с валяк през семейната идилия заради нещо, което може никога да не се осъществи. Конкуренцията в бизнеса е голяма. -Това беше опитът за помирение на Хав. Трябваше да остави тази част на Даймънд.

- Благодаря ви за подкрепата! Наистина, просто съм смазана. - Отнесох чинията си до плота и изсипах неизядената храна в кофата. - Май ще отида да се поразходя. Предполагам, че след пътуването ще искате да си легнете рано тази вечер. Утре ще стана призори за работа, така че до нови срещи все някога.

Излязох и нарочно затръшнах силно вратата. Едно от предимствата да деля отново апартамента с другите беше, че гневните ми изблици си имаха публика, тъй че тези жестове си струваха.

Не стигнах далеч. Седнах до спирката на водните автобуси близо до апартамента ни, на края на една издигната дъсчена пътека, която използвахме при приливите. През късната есен и зимата често се налагаше да джапаме през локвите, тъй като лагуната заливаше покрайнините на града по два пъти на ден. Когато водата се надигаше много нависоко, сирената се включваше - или acqua alta*, както я наричахме, но сега водата беше ниско и по издигната платформа не се движеха хора. Един уличен търговец, който дебнеше закъснелите туристи от ресторантите, изстрелваше малки светещи пръчици във въздуха, а те се понасяха за кратко като миниатюрни фойерверки, сетне падаха обратно на паважа. От Адриатическо море подухна бриз и донесе миризма на сол и нафта. Лодките спираха на пристана и пак отплаваха. Представях си ги като игли, които тропосват краищата на града в един безкраен кръг. Във Венеция е приятно да седиш сам - винаги нещо се случва и никой не се интересува защо би искал да поспреш и да погледаш хората. Градът е свикнал да го разглеждат.