Читать «Кристал» онлайн - страница 127

- Синьорина? - мълчаливият ми вперен поглед бе изплашил Алберто.

- Алберто, ти савант ли си?

- Моля, синьорина?

- Сред прислугата има още саванти, нали... може би твои роднини?

Той повдигна вежда. Взех това за утвърдителен отговор.

- Много ще ти бъда благодарна, ако уредиш да се срещна с тях вдругиден.

- За какво?

- Имам нещо за... за празнотата, която знаеш, че е вътре в теб.

- Празнота ли? - икономът с право се изуми, че така изведнъж се бях отклонила от обикновения разговор и му бях заговорила на лична тема.

- Ти си бил, хъм, обработен. От контесата. Ако наистина си помислиш за това, можеш да разбереш, че вътре в себе си знаеш това. - Той се намръщи като дете, което трябва да реши непонятна за него математическа задача. - Не те моля да ми вярваш, само ми дай възможност да ти помогна. Разбираш ли, аз съм търсач на души. О, и не казвай на господарката ти, че ще идвам пак.

- Не разбирам за какво говорите.

Г оркият човек.

- Знам. Можеш ли поне да ме пуснеш, като се върна? Няма да правя нищо, което не желаеш, и ще дойда само ако смятам, че знам как да... разреша този проблем.

Той кимна предпазливо.

- Добре. Ще ми подадеш ли сега палтото?

Този път лицето му просия. Завърнал се обратно в сценария на иконом със своите задължения, той се чувстваше много по-доволен.

- Лека нощ, синьорина.

- Лека нощ, Алберто. Ще се видим скоро... надявам се.

Деветнайсета глава

Хав сигурно добре се беше оръсил за водното такси, за да дойде и да ме прибере в този късен час. Когато се показах от градинската порта, той не каза почти нищо, а ме грабна на ръце от стълбите и ме тръшна на седалката до него.

- Към „Зарете“ - нареди той на лодкаря.

Усетил настойчивостта му, кормчията пусна двигателя на пълни обороти и потегли, а носът на лодката запори срещу малките вълни в лагуната.

- Още ли си ядосан? - сгуших се в него аз.

Да.

Малко съм импулсивна.

- Да, това го разбрах.

- Но и ти си същият.

- Ъ... извинявай, но не аз се втурнах сам на битка срещу врага ни.

- Някой тук да е скачал от хеликоптер и да се е спускал със ски през една градина, с лучайно?

- Хм! - той ме прегърна през раменете. - Ти поне знаеше какво си бях наумил.

Блъснах главата си в гърдите му.

- Да, да знам. Точно за това съжалявам - че не ти казах. Но напрежението се натрупваше в мен и когато гледах как всички страдат, просто трябваше да предприема нещо. - Набърчих вежди. - Струва ми се, че не разсъждавах благоразумно, а по -скоро следвах инстинкта си.