Читать «Смърт във Виена» онлайн - страница 77

— И аз си мислех същото. Смятах да започна от Рим. Искам да хвърля поглед на книжата на Худал.

— Това искат и много други хора.

— Но те не разполагат с личния телефонен номер на човека, който живее на последния етаж на Апостолическия дворец.

Шамрон сви рамене.

— Вярно е.

— Нужен ми е чист паспорт.

— Няма проблем. Имам много хубав канадски паспорт, който можеш да използваш. Как е френският ти тези дни?

— Pas mal, mais je dois pratiquer l’accent d’un Quebi-cois.

— Понякога плашиш дори и мен.

— Това вече е нещо.

— Ще прекараш нощта тук и утре ще тръгнеш за Рим. Аз ще те закарам до Лод. По пътя ще спрем в американското посолство и ще поговорим с шефа на местната централа.

— За какво?

— Според досието от Австрийския държавен архив, Фогел е работил за американците в Австрия по време на окупационния период. Бях помолил нашите приятели в Лангли да потърсят сред техните досиета и да видят дали името на Фогел няма да изскочи отнякъде. Вероятността е слаба, но може и да извадим късмет.

Габриел погледна към свидетелските показания на майка си: Няма да разкажа всички неща, които видях. Не мога. Дължа това повече на мъртвите…

— Майка ти беше много смела жена, Габриел. Ето защо те избрах. Знаех, че произхождаш от прекрасен род.

— Тя беше много по-смела от мен.

— Така е — съгласи се Шамрон. — Тя беше по-смела от всички нас.

* * *

Истинското занимание на Брус Крофорд беше една от най-зле пазените тайни в Израел. Високият аристократичен американец беше шеф на централата на ЦРУ в Тел Авив. Известен като такъв както на израелското правителство, така и на палестинските власти, той често служеше за връзка между двете воюващи страни. Рядко се случваше нощ, в която телефонът му да не иззвъни в някой отвратителен час. Крофорд бе уморен и му личеше.

Той посрещна Шамрон на входа на посолството, намиращо се на улица „Харайкон“, и го въведе в сградата. Кабинетът му беше просторен и за вкуса на Ари — твърде претрупан. Приличаше по-скоро на офиса на корпоративен президент, отколкото на леговището на шпионин, но такъв бе американският стил. Шамрон се отпусна на един кожен фотьойл и прие поднесената от секретарката чаша студена вода с лимон. Смяташе да запали една от турските си цигари, но забеляза табелката „Пушенето забранено“, поставена на видно място отпред на бюрото.

Крофорд, изглежда, не бързаше да стигнат до същинската работа. Шамрон го бе очаквал. Между шпионите имаше неписано правило: когато някой моли приятел за услуга, той трябва да си плати за нея. Тъй като формално бе извън играта, Шамрон не можеше да предложи друго, освен съвета и мъдростта на човек, който бе правил много грешки.

Най-накрая, след почти час, Крофорд каза:

— Относно онова нещо за Фогел…

Думите на американеца заглъхнаха. Шамрон долови нотка на притеснение в гласа му и се наведе напред очаквателно. Крофорд печелеше време, като взе един кламер от канцеларския си магнит и прилежно се зае да го изправи.

— Прегледахме нашите досиета — каза той, като не отделяше поглед от заниманието си. — Дори изпратихме екип до Мериланд да прерови допълнителните архиви. Опасявам се, че имаме страйк аут.