Читать «Смърт във Виена» онлайн - страница 75

Тя им сервира кафе и поднос със сладкиши и сушени плодове, после разчисти масата. На фона на шума от течащата вода и дрънченето на порцелановите съдове, идващи от кухнята, Габриел запозна Шамрон с последните събития. Те говореха тихо, а празничните свещи блещукаха между тях. Габриел му показа досиетата на Ерих Радек и на „Акция 1005“. Шамрон вдигна снимката на светлината на свещите и я разгледа смръщено, после отмести очилата на плешивото си теме и отново спря суровия си поглед върху Габриел.

— Какво знаеш за случилото се с майка ми по време на войната?

Изпитателният поглед, който Ари му хвърли над ръба на чашката за кафе, сочеше недвусмислено, че няма нещо, което той да не знае за живота на Габриел, включително и за този на неговата майка по време на войната.

— Тя е от Берлин — отговори Шамрон. — Била е депортирана в Аушвиц през януари 1943 година и е прекарала две години в женския лагер в Биркенау. Напуснала е Биркенау по време на така наречения Поход на смъртта. За разлика от хиляди други, е успяла да оцелее и е била освободена от руски и американски войски в Нойщат-Глеве. Пропускам ли нещо?

— Нещо се е случило с нея по време на Похода на смъртта, нещо, за което тя никога не пожела да говори с мен. — Габриел вдигна снимката на Ерих Радек. — Когато Ривлин ми я показа в „Яд Вашем“, знаех, че съм виждал някъде това лице. Отне ми известно време да си спомня, но най-накрая успях. Виждал го бях като момче на платно в ателието на майка ми.

— И затова отиде в Сафед да се срещнеш с Циона Девин.

— Откъде знаеш?

Шамрон въздъхна и отпи от кафето си. Почувствал облекчение, Габриел му разказа за второто си посещение в „Яц Вашем“ същата сутрин. Когато сложи на масата листовете със свидетелските показания на майка си, очите на Ари останаха приковани върху неговото лице. Тогава Габриел осъзна, че той ги беше чел преди това. Мемунех знаеше за майка му. Мемунех знаеше всичко.

— Считаха те за едно от най-важните назначения в историята на Службата — каза Шамрон. В гласа му нямаше и следа от угризение. — Трябваше да узная за теб всичко, което мога. Във военната психологическа характеристика те описваха като единак, самомнителен, безчувствен като роден убиец. Моето първо посещение при теб потвърди това, при все че ми направи впечатление и на непоносимо суров, и на клинично срамежлив човек. Исках да разбера защо беше такъв. Помислих, че майка ти може да е добро начало.

— Значи потърси нейните свидетелски показания в „Яд Вашем“?

Шамрон затвори очи и кимна.

— Защо никога не ми каза нищо?

— Не беше моя работа — отвърна Ари безстрастно. — Единствено майка ти можеше да ти каже нещо толкова интимно. Тя очевидно е носила ужасното бреме на вината чак до смъртта си. Не е искала да знаеш. Тя не беше единствена. Имаше много оцелели — точно като майка ти, — които никога не успяха да се насилят и да се изправят лице в лице със спомените си. В годините след войната, преди ти да се родиш, всичко изглеждаше така, сякаш в страната бе издигната стена от мълчание. Холокостът? Той беше обсъждан безспирно. Но онези, които в действителност го бяха преживели, отчаяно се опитваха да заровят спомените си и да продължат напред. Това бе друга форма на оцеляване. За съжаление, тяхната болка се прехвърли върху следващото поколение — синовете и дъщерите на оцелелите. Такива като Габриел Алон.