Читать «Смърт във Виена» онлайн - страница 74

Есесовецът се метна на коня си и дръпна юздата. Аз се строполих на снега до телата на моите две приятелки. Помолих се за тях и им поисках прошка. Краят на колоната тъкмо минаваше. Излязох, олюлявайки се, между дърветата и заех мястото си. Вървяхме цялата нощ в редици по петима. Проливах ледени сълзи.

Пет дни след като излязохме от Биркенау, пристигнахме на гарата в силезийското село Водзислав. Натовариха ни в открити вагони за въглища и пътувахме, изложени на лошото януарско време, през цялата нощ. Нямаше нужда германците да хабят повече от скъпоценните си муниции за нас. Студът уби половината от момичетата само в моя вагон.

Пристигнахме в нов лагер — Равенсбрюк, но там нямаше достатъчно храна за новите затворнички. След няколко дни част от нас бяха преместени, този път с открити камиони. Одисеята ми завърши в лагера в Нойщат-Глеве. На 2 май 1945 година, като се събудихме, открихме, че нашите есесовски мъчители са напуснали лагера. По-късно същия ден бяхме освободени от американски и руски войници.

Изминаха дванайсет години. Не минава и ден, в който да не видя лицата на Рашел и Лене, както и лицето на мъжа, който ги уби. Тяхната смърт тегне над мен. Ако бях казала думите на щурмбанфюрера, може би те щяха да са живи, а аз щях да лежа в неизвестен гроб край онзи полски път, просто още една безименна жертва. В деня на тяхното убийство казвам кадиш за тях. Правя го по навик, но не с вяра. В Биркенау аз загубих вярата си в Бог.

Името ми е Ирене Алон. Някога се наричах Ирене Франкел. В лагера бях позната под затворнически номер 29395 и това е нещото, на което станах свидетелка през януари 1945 година, по време на Похода на смъртта от Биркенау.

17. Тивериадско море, Израел

Беше шабат. Шамрон нареди на Габриел да пристигне за вечеря у тях. Докато караше бавно по стръмната алея, той погледна към терасата на Ари и забеляза газовите фенери да танцуват на вятъра, идващ откъм езерото, а след това зърна и самия Шамрон — вечния страж, който крачеше бавно сред пламъчетата. Преди да им поднесе вечерята, Геула запали две свещи в трапезарията и каза молитвата. Габриел бе израсъл в дом, в който не се съблюдаваха религиозните обичаи, но сега си помисли, че гледката на съпругата на Ари, която, затворила очи, сякаш приближаваше с ръце светлината на свещите към лицето си, бе най-хубавото нещо, което някога е виждал.

По време на вечерята Шамрон бе вглъбен в мислите си и не бе в настроение за светски разговори. Дори и сега той не искаше да говори за работа пред Геула — не защото й нямаше доверие, а защото се опасяваше, че тя ще престане да го обича, ако узнае всички неща, които е вършил. Геула запълваше дългите паузи с разкази за дъщеря им, която се бе преместила в Нова Зеландия, за да се отдалечи от баща си, и живееше в птицеферма. Тя знаеше, че Габриел е свързан по някакъв начин със Службата, но нямаше и най-малка идея за естеството на неговата работа. Смяташе го за чиновник, който прекарваше голяма част от времето си в чужбина и се наслаждаваше на изкуството.