Читать «Пустинното копие» онлайн - страница 8

Свиха по улицата и се отправиха към Големия пазар. Джардир познаваше добре пътя – често ходеше там, макар да нямаше никакви пари. Уханието на подправки и благовония му действаше упоително, а и обичаше да гледа копията и страшните извити остриета в дюкяните на оръжейните майстори. Понякога се биеше с други момчета, упражнявайки се за деня, в който ще стане истински воин.

Дал’шарумите рядко минаваха през пазара – беше под достойнството им да посещават подобни места. Жените, децата и кхафитите се разбягаха от пътя на офицерите. Джардир наблюдаваше внимателно воините и се стараеше да имитира походката им.

Един ден – помисли си той – хората ще се разбягват от моя път.

Кавъл погледна изписана с тебешир дъска и отправи взор към просторна шатра, от която се вееха разноцветни знаменца.

– Това е мястото – каза той и Керан изсумтя. Джардир ги последва през вдигнатия капак на палатката, в която влязоха, без да се представят.

Шатрата ухаеше отвътре на дим от тамян, а подът ѝ беше застлан с многобройни килими. Навсякъде имаше купчини копринени възглавници, висящи килими, изрисувани грънци и други сък-ровища. Джардир прокара пръст по топ коприна, толкова гладка, че го накара да потрепери.

Майка ми и сестрите ми ще се обличат в такива платове – помисли си той. Погледна жълто-кафявите си панталони и мръсното си опърпано елече, които го накараха още повече да закопнее за деня, когато ще облече черните воински одежди.

Щом съзря офицерите, жената зад тезгяха нададе вик и Джардир я погледна точно когато забули лицето си с фередже.

– Омара вах’Хаман вах’Каджи? – попита Керан. Жената кимна, изцъклила очи от страх.

– Дошли сме за твоя син, Абан – каза Керан.

– Няма го – отвърна Омара, но очите и ръцете ѝ, единственото от тялото ѝ, което не беше скрито под дебелия черен плат, трепереха. – Тази сутрин го изпратих да разнесе стоки.

– Претърси отзад – каза Керан на Кавъл. Офицерът кимна и тръгна към капака за друго помещение зад тезгяха.

– Не, моля ви! – проплака Омара и застана на пътя му.

Кавъл я блъсна безцеремонно и изчезна навътре. Чуха се още писъци и миг по-късно офицерът се появи, стиснал ръката на малко момче с жълто-кафяво елече, шапка и панталони, които обаче бяха много по-качествени от тези на Джардир. Беше с около година-две по-голям от Джардир, набит и охранен. Навън го последваха няколко по-големи момичета. Две от тях носеха жълто-кафяви фереджета, а другите три – черните фереджета с открито лице, каквито носеха неомъжените жени.

– Абан ам’Хаман ам’Каджи – каза Керан, – идваш с нас в Каджи’шарадж, за да намериш своя Хану Паш – пътя, който Еверам ти е отредил.

Момчето потрепери при тези думи.

Омара зарида и тръгна да дърпа сина си обратно.

– Моля ви! Прекалено малък е! Още година, умолявам ви!

– Мълчи, жено – каза Кавъл и я блъсна на пода. – Момчето вече е достатъчно голямо и дебело. Ако ти го оставим и ден повече, ще свърши като баща си кхафита.

– Гордей се, жено – допълни Керан. – Синът ти получава шанс да се издигне над баща си и да служи на Еверам и на каджи.