Читать «Търговска къща» онлайн - страница 781

— Какво представляваше в действителност Чанги, Питър? — зададе Кейси въпроса, който интересуваше всички.

— Трудно е да се каже — отвърна Марлоу. — Това беше най-пълното отрицание на живота, което човек може да си представи. Отпускаха ни по четвърт фунт сух ориз дневно, малко зеленчуци и по едно яйце на седмица. Понякога в супата… плуваше късче месо. Беше по-различно, това е всичко, което мога да кажа. Повечето от нас никога по-рано не бяха виждали джунгла, камо ли китайска или японска, а и да изгубиш война… Бях едва 18-годишен, когато попаднах в Чанги.

— Божичко, не мога да понасям японците, просто не мога! — възкликна Пагмайър и останалите закимаха.

— Но това всъщност не е честно. Те просто играеха играта по техните си правила — възрази Питър Марлоу. — От японска гледна точка беше нормално. Спомнете си колко добри войници бяха те, как се бореха и почти никога не позволяваха да ги пленят. По техните закони с попадането си в плен ние губехме честта си — той потрепери. — Чувствах се опозорен и още се чувствам.

— Това не е правилно, Марлоу — обади се Горнт. — Тук не може да се говори за безчестие. Въобще.

Кейси, която стоеше до Горнт, го докосна леко с ръка.

— О, да. Той е прав, Питър. Наистина.

— Да. Ами Грей, какво по дяволите го накара да се нахвърли така върху теб?

— Всичко и нищо. Беше го обзела някаква мания да прилага лагерните закони — а това бяха японски закони — което мнозина от нас намираха за глупаво. Както ви казах, в Чанги беше съвсем различно, офицерите и войниците бяха затворени заедно, нямаше нито писма от къщи, нито храна, около нас две хиляди мили окупирана от врага територия, малария, дизентерия и много смърт. Грей мразеше този мой американски приятел, Царя. Вярно, че Царя беше много хитър търговец и се хранеше добре, за разлика от останалите, пиеше кафе и пушеше фабрични цигари. Но със своя ум той ни спаси от смърт. Дори и Грей. Дори и него спаси. Сигурен съм, че омразата на Грей го караше да живее. Царя хранеше почти целия американски контингент — около 30 души, офицери и войници. О, те си го отработваха, по американски, но въпреки това без него щяха да загинат. И аз щях. Знам — Питър Марлоу потрепери. — Джос. Карма. Живот. Май сега ще си пийна малко коняк.

Горнт му наля.

— А какво се случи с този човек, когото наричаш Царя? След войната?

Пагмайър се засмя:

— Един такъв търговец в нашия лагер после стана шибан милионер. И с Царя ли се случи същото?

— Не знам — отговори Питър Марлоу.

— Не си ли го виждал повече, Питър? — попита изненадана Кейси. — Не сте ли се срещали, като се върнахте от Щатите?

— Не, никога. Опитах се да го открия, но не успях.

— Често правилото е такова, Кейси — отвърна нехайно Горнт. — Напуснеш ли полка, всички дългове и приятелства отпадат.

Беше много доволен.

„Всичко се нарежда идеално“ — каза си той, мислейки за двойното легло в каютата си, и й се усмихна през палубата. Тя отвърна на усмивката му…

Рико Анджин Гресенхоф влезе във фоайето на хотел „Виктория енд Албърт“. Беше пълно с посетители, които пиеха следобедния си чай или обядваха по-късно. Докато вървеше към асансьора, тя почувства по гърба си очите им и те я накараха да потрепери — това не бяха обичайните похотливи очи на европейците и пълните с омраза очи на жените им — а очите на китайци и евроазиатци. Никога преди не бе чувствала такава всеобща омраза. Това беше странно усещане. За първи път напускаше Швейцария, ако не се смятаха училищните екскурзии до Германия и две пътувания до Рим с майка й. Съпругът й я бе водил в чужбина само веднъж, до Виена, за една седмица.