Читать «Шогун» онлайн - страница 788

И ги заблъска, за да мине през тях. Старшият офицер понечи да го пресрещне. Микаел бързо излезе напред и заговори успокоително, но властно, и помоли за разрешение, което бе дадено, макар и неохотно.

— Моля ви, Анджин-сан. Офицерът казва: яжте, щом искате. Какво бихте желали?

— Няколко от тези, моля — посочи Блакторн гигантските скариди, изчистени от главите, разрязани по дължина и грижливо наредени, с бяло-розово месо и с хрупкави чисти черупки. — Няколко — повтори той, без да може да откъсне поглед от апетитната гледка.

— Кажете, моля, на офицера, че близо два дни не съм слагал хапка в устата си и умирам от глад. Моля за извинение.

Продавачът беше едно старче с три зъба, почернял от слънцето, само с набедрена превръзка. Наду се от гордост, че са избрали неговата сергия. Взе пет от най-хубавите скариди и сръчно ги прехвърли с пръчките за ядене върху бамбукова чинийка, а на тяхно място сложи нови пет да съскат на жаравата.

— Додзо, Анджин-сама.

— Домо — благодари Блакторн и усети как му къркорят червата. Идеше му да ги налапа и петте наведнъж. Но взе само една скарида с чисто новите клечки, потопи я в соевия сос и я изяде с огромно удоволствие. Беше невероятно вкусна.

— Заповядайте, брат Микаел — предложи му той чинийката. Микаел взе една скарида, но главно от учтивост. Офицерът отказа, макар че благодари.

Блакторн излапа и последната скарида и си взе още две. Можеше да яде още, но реши, че това е невъзпитано, пък и не искаше да си претоварва стомаха.

— Домо — постави той обратно чинийката и вежливо се оригна — това е задължително, за да покаже, че му е било вкусно. — Вими десу. Много вкусно.

Старецът засия, поклони се, продавачите от околните сергии също му се поклониха и в следващия миг Блакторн с ужас се сети, че няма пари, и пламна от срам.

— Какво има? — попита Микаел.

— Аз… такова… не нося пари… ъ-ъ… нямам с какво да платя на човека. Имате ли да ми дадете назаем?

— Нямам пари, Анджин-сан. Ние никога не носим пари със себе си.

Настъпи неловко мълчание. Продавачът се усмихваше широко и търпеливо чакаше. После, не по-малко смутен, Микаел се обърна към офицера и тихо го помоли за пари. Офицерът беше позеленял от яд. Рязко каза нещо на един от самураите, който пристъпи напред и щедро плати на продавача, а той започна да сипе благодарности по негов адрес. Изчервеният и смутен Микаел се обърна и отново поведе колоната. Блакторн го настигна.

— Много се извинявам, но… изобщо не се сетих. За пръв път купувам нещо от Япония и никога не съм имал пари в джоба си, колкото и странно да звучи… досега не са ми трябвали…

— Моля ви, Анджин-сан, забравете. Няма нищо.

— Кажете, моля ви, на офицера, че ще му върна парите веднага щом стигнем кораба. Микаел преведе, както го помоли Блакторн. После повървяха мълчаливо, а Блакторн се опитваше да се ориентира. Улицата свършваше до самия бряг. Морето беше спокойно и мътно на светлината на залеза. Разбра къде се намират и посочи вляво, към широката улица, която се простираше на изток.