Читать «Шогун» онлайн - страница 786

Джеймс Клавел

— И вие ли сте самурай?

— Да, сеньор, имам тази чест. Баща ми е братовчед на Кияма-сама и родът ми е от провинция Хидзен в Кюшу. Как разбрахте, че е ронин?

Блакторн се опита да си спомни кое го бе навело на тази мисъл.

— Не знам със сигурност. Може би защото каза, че е от Кага, а Кага е далече и Марико… Тода-сама ми беше споменала, че е някъде много на север. Не знам… дори не си спомням какво точно му казах.

Офицерът на ескорта се приближи до тях:

— Извинете, Анджин-сан, но този да не би да ви безпокои?

— Не, не, благодаря.

Блакторн тръгна отново. Пак му провериха най-учтиво пропуска и те продължиха нататък.

Слънцето вече се бе спуснало ниско и до залеза оставаха само няколко часа. Прахта се виеше на спирали в загретия от слънцето въздух. Минаха покрай безброй конюшни, в които конете бяха строени с глави към изхода, оседлани и напълно готови за незабавно потегляне. Самураите ги четкаха, решеха и почистваха. Броят на конете изуми Блакторн.

— Колко коне, капитане? — попита той.

— Хиляди, Анджин-сан. Десет, двадесет, тридесет хиляди тук и по други места в крепостта.

Като наближиха предпоследния ров, Блакторн повика Микаел.

— При галерата ли ще ме водите?

— Да. Така ми е наредено, сеньор.

— И никъде другаде?

— Не, сеньор.

— Кой ви нареди?

— Кияма-сама и Делегатът-посетител, сеньор.

— А, те, значи. Предпочитам да ми казвате Анджин-сан, а не сеньор, отче.

— Моля да ме извините, Анджин-сан, но аз не съм още свещеник, не съм ръкоположен.

— И кога ще ви ръкоположат?

— Когато му дойде времето — уверено отвърна Микаел.

— А къде е Ябу-сан?

— Съжалявам, не знам.

— Значи, ще ме водите право на кораба и никъде другаде?

— Да, Анджин-сан.

— И после съм свободен? Свободен да отида където си искам?

— Казаха ми да ви попитам как сте и след това да ви отведа до кораба — нищо друго. Аз съм само един пратеник, водач.

— Къде сте научили така добре португалски? И латински?

— Бях един от четиримата… от четиримата послушници, изпратени от Делегата-посетител в Рим. Бях на тринадесет години, а Урага-но-Тадамаса на четиринадесет.

— А, сега си спомням. Урага-сан ми каза, че сте били заедно. Били сте приятели. Знаете ли, че е мъртъв?

— Да, много се натъжих, когато научих.

— Християните го убиха.

— Това е работа на убийци, Анджин-сан. Убийци. Но и за тях ще има съд, не се съмнявайте.

След малко Блакторн поде отново:

— Хареса ли ви Рим?

— Никак. Направо ми беше противен. И на другите също. Всичко — и храната, и мръсотията, и грозотата. Там са до един — ета — просто да не повярва човек. Трябваха ни осем години, за да стигнем дотам и да се върнем, и о-оо как благославях светата Богородица, като се прибрах у дома!

— А църквата? Светите отци?

— Отвратителни. Повечето от тях — най-спокойно заяви Микаел. — Бях възмутен от морала им, любовниците им, лакомията им, разкоша им, лицемерието им, липсата на всякакви обноски, както и двете им лица — едно за пред папството и друго за пастирите. Толкова ми беше противно… И все пак сред някои от тях намерих бога, Анджин-сан. Странно, нали? Открих божията правда в катедралите, манастирите и сред някои отци. — Микаел го погледна добродушно и в погледа му Блакторн забеляза дори нежност. — Вярно, че много рядко срещах тази искра, Анджин-сан, но все пак разбрах, че християнството е единственият път към вечна… извинете, исках да кажа католическото християнство.