Читать «Шогун» онлайн - страница 77

— Не — наречете го просто Чакащия, варварин. Да. Това ми харесва. И ще ни свърже още повече — него и мен… Той чакаше и аз също чаках. Аз съм жив, той умря. — Ябу огледа замислен градината. — Добре звучи — Чакащия варварин. Харесва ми. От едната страна на камъка има едни особени петна, които ми приличат на сълзи, и сини вени, примесени с червеникав кварц, които ми напомнят за жива плът — за нейната тленност. — Ябу въздъхна, наслаждавайки се на меланхолията си. После добави. — Хубаво е човек да постави камък и да му измисли име. Варваринът много дълго се мъчи, нали? Може би ще се прероди в японец, за да бъде възнаграден за страданията си. Би било чудесно, не мислите ли? Тогава може би един ден потомците му ще видят камъка и ще се почувствуват удовлетворени.

Оми изказа сърдечните си благодарности и отрече, че заслужава подобна щедрост. Ябу знаеше, че щедростта му не беше прекалена. Можеше с лекота да му даде и повече, ала си припомни старата поговорка, че винаги можеш да увеличиш владението на своя васал, ала ако го намалиш — очаквай враждебност. И предателство.

— Оку-сан — обърна се той към старата жена, дарявайки я с титлата Достойна майка — брат ми трябваше по-рано да спомене за големите достойнства на най-младия си син. В такъв случай Оми-сан вече щеше да е напреднал много повече. Брат ми е прекалено затворен, прекалено небрежен.

— Съпругът ми твърде много мисли за вас, за да ви безпокои — отвърна тя, усетила упрека, съдържащ се в тези думи. Радвам се, че на сина ми бе предоставена възможността да ви бъда в услуга и че сте останали доволен. Той само е изпълнил дълга си. Наш дълг е — на Мидзуно-сан и на всички нас — да ви служим.

Чу се тропотът на конски копита, които се изкачваха по хълма. Игураши, главният помощник на Ябу, прекоси градината.

— Всичко е готово, господарю. Ако желаете бързо да се приберете в Йедо, трябва незабавно да потеглим.

— Добре. Оми-сан, вие и хората ви ще придружите конвоя и ще помогнете на Игураши-сан да прибере всичко в моя замък. — Ябу забеляза как някаква сянка премина през лицето на Оми. — Какво има?

— Нищо, само се сетих за варварите.

— Оставете няколко души да ги пазят. В сравнение с конвоя те са от второстепенно значение. Правете каквото искате с тях — можете да ги върнете обратно в дупката. Също така, ако изкопчите от тях нещо полезно — веднага ми съобщете.

— Да, господарю. Ще оставя десет души самураи и специално ще инструктирам Мура — нищо няма да им стане за пет-шест дни. А какво желаете да правим със самия кораб?

— Да остане тук, непокътнат. Ще отговаряте за него, разбира се. Дзукимото изпрати вече писмо до един търговец в Нагасаки, който ще го предложи за продажба на португалците. Те могат да дойдат да го приберат.

Оми се поколеба.

— Дали не трябва да задържите кораба за себе си, господарю, а варварите да обучат наши моряци да го управляват?

— Че за какво са ми варварски кораби? — подигравателно се изсмя Ябу. — Да не би да се превърна в някакъв мръсен търговец?