Читать «Шогун» онлайн - страница 68

— Чух — тя още повече сниши гласа си — чух, че сега за три месена ще излезе от строя.

— Ах, горката Кику-сан! Но защо?

— Използувал зъбите си! Знам го от сигурен източник.

— Ах!

— Ох!

— А защо му трябваше и момче, господарке? Не е възможно да е…

— Я тичай да работиш! Безделница такава! Какво си зяпнала! Това не е за твоите уши! Хайде, всички изчезвайте! Имам да говоря с господаря ви.

И тя ги изпъди от верандата. Дори и жената на Мура. После продължи да сърба блажено чая си, безкрайно доволна от всичко.

Мура въздъхна. Иии, колко бих искал да прекарам една нощ с Кику-сан! Че кой мъж не би искал? Колко ли е платил Оми-сан на мама-сан — което в крайна сметка ние ще платим? Две коку? Казват, че нейната мама-сан, Гьоко-сан, искала и получавала десет пъти повече от нормалната тарифа. Дали не й плащат по пет коку на нощ? Кику-сан сигурно заслужава толкова. Казват, че за своите осемнадесет години била опитна колкото два пъти по-възрастна жена. Иии, какво ли удоволствие е да си с нея… Ако бях аз — откъде бих започнал?

Той разсеяно си оправи набедрената превръзка, а краката му сами го изведоха от площада и го понесоха по добре утъпканата пътека към гробищата.

Там вече бяха приготвили кладата. И петчленната делегация от жителите на селото чакаше.

Това бе най-приятното място в цялото село; тук ветрецът бе най-прохладен през лятото и гледката най-красива. Наблизо се намираше и селският шинтоистки храм — миниатюрен сламен покрив над главата на ками — духа, който живееше там или би желал да живее там. Чепат тис, посаден на това място преди възникването на селото, шумолеше на вятъра.

По-късно по пътеката се зададе Оми. Придружаваха го Дзукимото и четирима души охрана. Застана встрани от другите. После се поклони официално на кладата и на положеното върху нея покрито със саван, почти разчленено тяло на варварина, умрял, за да живеят другарите му.

По даден от него знак Дзукимото излезе напред и запали кладата. Той бе помолил Оми за тази привилегия и му бе оказана голяма чест. Поклони се за последен път. А когато огънят се издигна високо нагоре, всички си тръгнаха.

Блакторн бръкна дълбоко в утайката на дъното на бъчвата, внимателно измери половин чаша вода и я подаде на Сонк. Готвачът я пое с разтреперана ръка, опита се да я сърба бавно, за да му трае по-дълго, ала не можа. Изгълта блудкавата течност и в момента, в който тя премина през пресъхналото му гърло, съжали, задето е бързал; после със сетни усилия намери пипнешком мястото си до стената, прескачайки онези, чийто ред бе да лежат. Подът вече бе залят с гъста кал, а вонята и мухите бяха непоносими. През пролуките в капака над главите им се процеждаха бледи слънчеви лъчи.

Следващият ред за вода бе на Винк; той пое чашата и се втренчи в нея, седнал недалеч от бъчонката. От другата му страна седеше Шпилберген.

— Благодаря! — глухо промърмори той.

— Побързай — подкани го Ян Ропер. Порязаната му буза вече гноеше и понеже беше близо до гърлото, и то бе започнало да го мъчи. — Побързай, Винк, в името на Христа!