Читать «Шогун» онлайн - страница 67
Джеймс Клавел
Сенките, хвърляни от хартиените паравани, се изостриха. Мъжете са такива деца, мислеше си тя. Изпълнени са с глупава гордост. Цялата болка на нощта заради нещо тъй преходно. За една страст, която сама по себе си е само илюзия.
Момчето се размърда в съня си. Защо не поспиш? По-късно. По-късно ще поспя, обеща си тя.
Когато вече беше време, тя се измъкна от топлите меки завивки и стана. Кимоната й с леко шумолене се разделиха едно от друго и раздвиженият въздух разхлади кожата й. Тя бързо, ала много грижливо облече дрехите си и завърза пояса оби. Умело, но внимателно приглади прическата си и си оправи грима.
Излезе без никакъв шум.
Самураят на пост пред входа на верандата й се поклони и тя отвърна на поклона му, обляна от светлината на изгряващото слънце. Прислужницата я чакаше.
— Добро утро, Кику-сан.
— Добро утро.
Приятно беше да усеща слънцето, което заличаваше спомена за нощта. Приятно е да се живее, помисли си тя.
Обу си сандалите, разтвори аления си слънчобран и прекоси градината към пътеката, водеща надолу в селото, през площада, към Чаения дом, който временно и беше истински дом. Прислужницата я следваше.
— Добро утро, Кику-сан — провикна се Мура и се поклони. Той си почиваше за малко на верандата на своята къща и пиеше бледозелен японски чай, който му поднасяше майка му. Тя повтори след него като ехо:
— Добро утро, Кику-сан.
— Добро утро, Мура-сан. Добро утро, Сайко-сан. Много добре изглеждате — отвърна Кику.
— Как се чувствувате — попита майка му и старите й очи се впиха като свредели в момичето. — Каква ужасна нощ! Моля ви, заповядайте, при нас на чашка чай. Пребледнели сте, детето ми.
— Благодаря, но моля да ме извините, трябва да се прибера у дома. Оказвате ми голяма чест. Може би по-късно.
— Разбира се, Кику-сан. Вашето присъствие е чест за селото.
Кику се усмихна и се направи, че не забелязва любопитните им погледи. За да прибави няколко пикантни нотки към техния и своя ден, тя се престори, че областта около слабините леко я наболява. Това веднага ще обиколи селото, весело си мислеше тя, докато се кланяше, пак се понамръщи и се отдалечи, като се правеше че понася стоически силната болка, и полюляваше изрядните гънки на кимоното си, леко наклонила чадърчето, колкото да хвърля отгоре й онази прекрасна светлина, която тъй й отиваше. Зарадва се, че бе облякла точно това кимоно и бе взела аленото слънчобранче. Ако денят беше мрачен, ефектът в никой случай нямаше да е така драматичен.
— Ах, горкото, горкото дете — завайка се майката на Мура и завъздиша сърцераздирателно. — Толкова е красива, нали? Какъв срам! Ужасно!
— Кое е ужасно, Сайко-сан — обади се жената на Мура, която тъкмо се появи на верандата.
— Не забеляза ли как го болеше горкото момиче… Как храбро се опитваше да прикрие болката си? Бедното дете! Да си само на седемнадесет години и да трябва да понасяш такива неща!
— Тя е на осемнадесет — сухо забеляза Мура.
— Какви неща, господарке — заинтересува се една от прислужничките, присъединила се към тях.
Старата жена се огледа наоколо, за да се увери, че Всички внимателно я слушат, и гръмко прошепна: