Читать «Шогун» онлайн - страница 121

Ако първоначално имам три кораба, лесно бих могъл да контролирам пътищата между Йедо и Осака. Ако седалището ми е в Идзу, ще мога да задуша цялото мореплаване или, напротив — да го разрешавам. С други думи, почти всичкия ориз и цялата коприна. Дали тогава няма да мога да играя и ролята на арбитър между Торанага и Ишидо? Или най-малкото да установя някакво равновесие помежду им?

Нито един даймио досега не се е занимавал с корабоплаване. Нито един даймио няма кораби или лоцмани. Освен мен.

Аз имам кораб — или поне имах — и бих могъл да си го върна, ако съм достатъчно умен. Имам лоцман, а следователно учител на лоцмани, ако само мога да го измъкна от Торанага. Ако успея да надделея над този варварин. Веднъж да ми стане васал по свое собствено желание и да започне да обучава мои хора. И да ми строи кораби. Но как да го направя верен васал? Ямата не е пречупила духа му.

Първо го изолирай от останалите и го дръж сам — нали и Оми така каза? Тогава ще можеш да го научиш на обноски и да говори японски. Да. Оми е много умен. Може би прекалено умен. Но за Оми после. Сега мисли за лоцмана. Как може да се упражнява власт над един варварин — над един християнин, който се храни с гнусотии? Какво беше казал Оми? „Те ценят живота. Главното им божество, Исус Христос, ги учи да се обичат помежду си и да ценят живота.“ Бих ли могъл да му върна живота? Да, да го спася — това не е лоша идея. Как да го пречупя? Ябу така се бе унесъл от възбудата си, че почти не усещаше люлеенето на кораба и силното вълнение на морето. Над главата му прелетя огромна вълна. Той видя как тя обгърна лоцмана, но той като че ли не я забеляза, Ябу се изуми. Как е възможно човек, позволил покорно да му се изпикаят на гърба, за да спаси живота на някакъв си незначителен негов васал, да има силата да забрави такова незаличимо безчестие и да стои тук на квартердека, да разговаря с боговете на морето и да се бори като легендарен герой — за да спаси собствените си врагове? И по-късно, когато голямата вълна отнесе португалеца и те започнаха да се мятат по вълните, Анджин-сан направи чудо — изсмя се в лицето на смъртта и им вдъхна сили да изтеглят кораба от скалите.

Никога няма да ги проумея тези варвари, въздъхна той.

Застанал до ръба на скалата, Ябу за последен път погледна назад. Ах, Анджин-сан, знам, че се надяваш да срещна сега смъртта си, знам, че се радваш, задето си ме впримчил в капана. Знам, че ти самият нямаше да слезеш долу. Много добре те наблюдавах. Но аз съм израсъл в планините и тук, в Япония, ние се катерим за чест и удоволствие. Така че сега ще си премерим силите, ала условията ги поставям аз, а не ти. Ще опитам и ако загина — какво от това? Но успея ли, тогава ти, като мъж, ще знаеш, че съм по-добър от теб — според твоите условия. И ти ще ми бъдеш в дълг, ако се върна с трупа. Ще ми станеш васал, Анджин-сан! Той много умело започна да се спуска по отвесната скала. По средата се подхлъзна, но лявата му ръка се захвана за една неравност в повърхността на камъка и той успя да се задържи, залюлян между живота и смъртта. Пръстите му се впиха до кръв, щом усети, че ръката му се хлъзга, а краката си заби в една цепнатина, като търсеше къде другаде да се залови. Когато ръката му изпусна издатината, краката му напипаха някаква почти незабележима пукнатина и се впиха в нея, а той прегърна отчаяно скалата, все още изваден от равновесие, притисна се до нея, затърси в какво да се вкопчи. Ала пръстите на краката му не издържаха. И макар че успя три метра по-долу да се улови с две ръце за някаква лека издатина и за миг се задържа във въздуха, ръцете му не можаха да се закрепят. И полетя неудържимо надолу — така измина последните шест метра.