Читать «Шогун» онлайн - страница 103

— Отказвам да бъда освободен.

Двамата се чувствуваха много щастливи заедно.

— Суисен — обърна се тя към момичето — сега ни остави. И моля те, дете, опитай се да го направиш грациозно.

— Да, господарке.

Младото момиче се оттегли в съседната стая, провери дали всички футони са изрядни и дали цветята са подредени безупречно. Заглади някаква невидима гънка на идеално изопнатото легло. После се отпусна доволна на колене, въздъхна облекчено, започна да си вее за прохлада с люляковото ветрило и зачака.

В съседната стая, която беше най-хубавата в целия Чаен дом, защото само тя имаше отделна градина, Кику пое в ръце самисена с дългата дръжка. Беше триструнен, подобен на китара инструмент, и първият висок акорд, който взе, изпълни стаята. След което запя. Отначало меко, после с вибрации, отново меко, високо, по-ниско, със сладки, ах, колко сладки въздишки тя пееше за любов, за несподелена обич, за щастие и тъга.

— Господарке!

Шепотът не би събудил и най-леко спящия, ала Суисен знаеше, че господарката й предпочиташе да не спи след Облаците и Дъжда, колкото и силно да е било. Предпочиташе да си почива полубудна, отпусната спокойно.

— Да, Суи-чан — също толкова тихо се отзова Кику, използувайки обръщението „чан“ като към любимо дете.

— Съпругата на Оми-сан се завърна. Носилката и току-що изчезна нагоре по пътеката към неговия дом.

Кику погледна към Оми. Вратът му бе подпрян удобно на дървената възглавница, ръцете му бяха скръстени на гърдите. Тялото му беше силно, без белези, кожата — стегната, златиста и лъскава. Тя ласкаво го помилва — достатъчно, за да влезе милувката й в съня му, но не дотам, че да го събуди. После се изплъзна изпод завивката и прибра кимоната си.

Малко време й отне да освежи грима си, докато Суисен решеше и четкаше косата и и я завърза отново в прическата шимода. След което господарката и прислужницата безшумно се плъзнаха по коридора, излязоха на верандата, прекосиха градината и поеха през площада. Лодките се стрелкаха като светулки от кораба на варварите до кея, където седем оръдия чакаха да бъдат натоварени. Все още беше късна нощ и до зори оставаше много време.

Двете жени минаха по тясната уличка между къщите и се заизкачваха по пътеката.

Покрити с пот изнурени носачи си поемаха дъх около носилката на върха на хълма, пред къщата на Оми. Кику не почука на градинската врата. В къщата горяха свещи и слугите тичаха напред-назад. Тя направи знак на Суисен, която незабавно отиде при верандата до входната врата, почука и зачака. След миг вратата се отвори. Прислужницата кимна и изчезна зад нея. Измина още един момент и тя отново се появи, кимна на Кику и се поклони ниско, когато мина покрай нея. Друга прислужница бързо я поведе и плъзна вратата на най-хубавата стая.

Леглото на майката на Оми беше оправено — тя не беше спала в него. Седеше, изправена вдървено, до малката нишичка с красиво подредени цветя. Към градината гледаше едно прозорче. Мидори, съпругата на Оми, седеше срещу нея.