Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 86

— Безценен съвет ми даваш. Щастлив съм, че моят приятел е толкова умен. Заради ума му и заради приятелските ми чувства към него ще предложа хиляда и петстотин долара. Това са всичките пари, които имам на света, включително и малката сума, поверена ми от един мой другар, който лежи от болестта на жените в онази кочина, наречена болница, и не може да работи.

Царя се наведе и пропъди облака комари, които кръжаха около глезените му. „Виж, това вече е друго нещо, момчето ми — помисли си той. — Чакай да видим сега — две хиляди ще са много. Хиляда и осемстотин е добре. Хиляда и петстотин също не е зле.“

— Царя те моли да почакаш — преведе Питър Марлоу. — Трябва да се посъветва с онзи нещастен човек, които иска да ти продаде толкова скъпо стоката.

Царя изскочи през прозореца и тръгна покрай бараката, като по пътя проверяваше постовете. Макс си беше на мястото, Дайно пазеше от едната страна на пътеката, а Байрън Джоунс — от другата. Откри майор Праути в сянката на съседната барака, целият потен от напрежение.

— Страшно съжалявам, сър — съкрушено прошепна Царя, — но моят човек не е навит.

Праути изтръпна. На всяка цена трябваше да продаде часовника. „Ох, боже. Пак тоя скапан късмет! — изохка той наум. — Трябва да намеря пари отнякъде, на всяка цена!“

— Нищо ли не дава?

— Едва можах да вдигна до четиристотин.

— Само четиристотин! Ами че една омега струва поне две хиляди.

— Хората преувеличават, сър. Пък и оня се съмнява, че е истинска омега.

— Той не е с всичкия си! Естествено, че е омега.

— Не знам, сър — хладно рече Царя. — Аз само ви предавам какво…

— Извинявайте, ефрейтор. Не исках да ви обидя! Тия жълти копелета до един са мошеници.

„Какво да правя сега? — питаше се Праути. — Ако не го дам чрез Царя, няма да го продам въобще, а групата има, нужда от тези пари. Пък и целият ни труд ще иде на вятъра, какво да правя?“ Той помисли малко, после рече:

— Опитайте се де го придумате някак, ефрейтор. Не мога да се съглася на по-малко от хиляда и двеста, просто нямам право.

— Добре, сър. Не вярвам да постигна нещо много, но ще опитам.

— Бъдете така добър. Разчитам на вас. Не бих приел тая нищожна цена, но страшно сме закъсали с храната. Нали знаете как е?

— Да, сър — любезно отвърна Царя. — Ще опитам, но за съжаление просто не виждам надежда да вдигне много. Казва, че китайците вече не купували часовници. Но ще направя, каквото мога.

Грей бе забелязал Торусуми да прекосява лагера и знаеше, че дългоочакваният миг е близо. Най-сетне часът удари. Той стана, намести лентата на ръкава си, нагласи фуражката и излезе от бараката. Други свидетели не бяха нужни, неговите показания щяха да са достатъчни. Затова тръгна сам.

Сърцето му биеше учестено от приятна възбуда. Винаги беше така, когато му предстоеше да арестува някого. Прекоси редицата бараки, слезе по стъпалата и тръгна по главната алея. Това бе по-дългият, заобиколният път. Нарочно избра него, защото му бе добре известно, че Царя се огражда с постове винаги, когато урежда сделки. Но той знаеше точното им разположение. Нещо повече, открил бе пролука в това човешко минно поле.