Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 237

— Аз ще ти кажа какво беше. — Питър Марлоу се опиваше от удоволствие. — Беше плъх. Бутче от плъх!

— Много смешно! — саркастично се изхили Дринкуотър.

— Да, наистина беше плъх — огромен космат плъх, целият в струпеи. Може да беше и чумав.

Брадичката на Дринкуотър потрепери, Фил смигна на Питър Марлоу и подхвърли развеселен:

— Вярно е, преподобни отче, целият беше в струпеи. Видях Питър, като го дереше…

Тогава Дринкуотър повърна върху хубавата си чистичка униформа, после хукна навън и пак повърна, а Питър Марлоу избухна в смях и скоро всички в бараката се кикотеха като откачени.

— Ох, браво, Питър, добре го нареди! — успя да промълви най-накрая Фил. — Страхотно го измисли! Как се сети да го метнеш, че е било плъх. Ох, върна му го тъпкано на мръсника!

— Ама то наистина беше плъх — обясни Питър Марлоу. — Аз нарочно го оставих така, че да може да го открадне…

— Е, е — прекъсна го Фил и утрепа една муха, — недей да разваляш хубавата шега. И така си я бива!

Питър Марлоу разбра, че няма да му повярват, и се отказа да ги убеждава повече. Никой не би му повярвал, освен ако не покаже фермата, фермата! Стомахът му отново се сви на топка. Стана и си облече новата униформа. На пагоните се виждаше чинът му — лейтенант от авиацията, а на лявата му гръд блестяха двете крилца — вензелът на военновъздушните сили. Огледа вещите си — мрежата против комари, дюшека, одеялото, саронга, дрипавата риза, чифт скъсани панталони, два чифта налъми, нож, лъжица и три алуминиеви канчета. Събра всичко в одеялото, изнесе го навън и го подпали.

— Ей, ти! О, извинете, сър — приближи до него един сержант. — Тук не бива да се пали огън.

Сержантът беше пришълец, но Питър Марлоу вече не се страхуваше от пришълци.

— Изчезвай! — сряза го той.

— Но, сър…

— Казах, изчезвай, да те вземат дяволите!

— Слушам, сър!

Сержантът козирува и Питър Марлоу остана много доволен, че страхът му от пришълци се е изпарил. Козирува и той в отговор и веднага съжали, защото беше без фуражка. „Къде ми е фуражката, по дяволите!“ — изруга той, за да прикрие някак грешката си, и се прибра в бараката, но там усети как страхът от пришълците отново го задушава. С върховно усилие на волята успя да прогони ужасното чувство. „Никога, никога вече няма да се страхувам — закле се той във всичко свято. — Никога!“ Взе фуражката и измъкна скритата консерва сардини. Пъхна кутията в джоба си, слезе по стъпалата и се запъти нагоре по пътеката край оградата. Лагерът бе почти опустял. Последните английски части щяха да отпътуват днес, с неговия конвой. Отиваха си завинаги — доста по-късно от австралийците и цяла вечност след янките. Но това можеше да се очаква: англичаните са си такива — действуват бавно, но сигурно.

Той спря пред американската барака. Вятърът, повял сякаш от миналото, тъжно полюшваше брезентовия навес.

Питър Марлоу прекрачи прага й за последен път. Вътре имаше някой. Беше Грей, лъснат от глава до пети, в стегната униформа.

— Дойде да хвърлиш последен поглед на мястото, където пожъна великите си успехи, а? — злобно процеди той.