Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 235

Питър Марлоу сграбчи войнишкия си нож, скочи и го тикна пред лицето на майора.

— Махай се оттука или ще те изкормя като пиле, ясно ли ти е!

Майорът начаса изчезна.

— Спокойно, Питър — промърмори Фил. — Ще ни докараш някоя беля.

— А те защо ни зяпат така, а защо? Можеш ли да ми кажеш? — изкрещя Питър Марлоу.

Никой не му отговори.

След малко в бараката влезе лекар с червен кръст на ръкава и се усмихна на Питър Марлоу. Явно беше бързал, но се стараеше да не издаде тежкото си дишане.

— Не му обръщайте внимание — каза той и посочи майора, който продължаваше да обикаля из лагера.

— Защо всички вие ни зяпате така, а?

— Заповядайте, запалете една цигара и се успокойте. Лекарят изглеждаше доста симпатичен и дружелюбен, но и той беше пришълец, значи не биваше да му се вярва.

— „Запалете една цигара и се успокойте“, само това повтаряте! — беснееше Питър Марлоу. — Попитах защо ни зяпате така.

Лекарят запуши, приседна на едно от леглата и тутакси съжали, защото по леглата се въдела една зарази, не ти е работа. И все пак искрено желаеше да бъде полезен с нещо на мъжете тук.

— Ще се опитам да ви обясня — започна той спокойно. — Вие, всички вие тук сте понесли неща, които не могат да се понесат, и сте изтърпели страдания, които не могат да се изтърпят. Всички приличате на вървящи скелети. От лицата ви са останали само очите, а в тях има един такъв израз на… — Той спря за миг да потърси подходящата дума, защото знаеше, че те имат нужда от помощ, от грижи, от топлота. — Не знам как точно да ви обясня — уплаха може би… Не, не е уплаха! Страх също не е… Просто в погледите на всички вас гори едно и също особено изражение. И сте живи, когато по всички закони на природата би трябвало да сте мъртви. Ние не можем да проумеем как сте оцелели и защо точно той е оцелял, а не някой друг. Ние, които идваме отвън, ви гледаме, защото не можем да ви се начудим…

— Като на уродите по панаирите, така ли?

— Да — спокойно отвърна лекарят. — Би могло и така да се каже но…

— Ей, богу, ще светя маслото на всеки, който ме зяпне като че ли съм маймуна.

— Ето, вземи — опитваше се да го усмири лекарят, — вземи тези хапчета. Ще ти помогнат да се успо…

— Не искам никакви хапчета! Искам да ме оставите на мира! — изкрещя Питър Марлоу, блъсна ръката му и изскочи навън.

Американската барака бе пуста.

Той се хвърли на леглото на Царя и заплака.

— Довиждане, Питър — каза Ларкин.

— Довиждане, полковник.

— Довиждане, Мак.

— Всичко хубаво, момчето ми.

— Хайде, пък обаждай се!

Ларкин раздруса ръцете им за сбогом и се отправи към портала, където камионите чакаха да откарат последната група австралийци до кораба. И после у дома.

— Ти кога заминаваш, Питър? — попита Мак, след като Ларкин се изгуби от погледа им.

— Утре. А ти?

— Аз още днес, но ще остана в Сингапур. Няма смисъл да тръгвам, докато не разбера къде да ги търся.

— Още ли нямаш новини?

— Не. Но трябва да са някъде из Индонезия. Не са мъртви, иначе щях да го усетя, със сърцето си щях да го усетя. — Мак вдигна раницата си и по навик провери дали скритата консерва сардина е все още вътре. — Чух, че в един от лагерите на Сингапур имало няколко жени от същия кораб. Може някоя от тях да знае нещо или да ме насочи… Ако ги намеря де. — Той протегна ръка. — Salamat!