Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 193

— Ще ги имаш след три дни — обеща Тимсън с ясното съзнание, че след три дни вече ще е късно.

— Не, трябват ми тая вечер.

— Тогава искам още пет стотака.

— Това на нищо не прилича! — На Царя наистина му досвидя. — Уж сме приятели, а ти ме изстискваш с още цели пет стотарки.

— Какво да се прави, друже — Тимсън го погледна с тъжни очи, — нали знаеш как стават тия работи. От три дни по-рано не мога.

— Да те вземат дяволите! Добре, съгласен съм.

— И още петстотин за лечението.

— Как така за лечението?

За Тимсън бе истинско удоволствие да види как Царя подскочи като ужилен.

— Ами аз хубаво, ще ти намеря лекарства, но ти какво ще ги правиш, а? Как ще лекуваш пациента? — каза той добродушно.

— Откъде да знам, по дяволите?

— Ето, за това са петте стотака. Ти как я мислиш тая? Ще ги дадеш на англичанчето да иде в лечебницата и да поръча на първия касапин: „На ти серум и сулфамид, оправи ми ръката“, та докторът да каже: „Ама ние серум нямаме, а ти, кучи сине, откъде си го намерил?“ И англичанчето няма да иска да обясни, и тогава ония копелета ще му го вземат и ще лекуват с него хемороидите на някой дебел английски полковник.

Тимсън сръчно измъкна пакета цигари от джоба на Царя и се почерпи.

— Трябва също да намериш къде да го лекувате на тайно — продължи той напълно сериозно. — Някъде, където ще може да лежи. Тия серуми не всички ги понасят. Едно от условията на сделката е, че ако лечението нещо се обърка, аз не поемам никаква отговорност.

— Какво ще се обърка, като има серум и сулфамид?

— Някои не го понасят — повръщат. Неприятно! А може и да не подействува. Зависи колко токсини има вече в организма. — Тимсън се надигна. — Добре, значи довечера по някое време. А, да, и още петстотин за инструментите.

— Какви инструменти, за бога?! — кипна Царя.

— Ами спринцовки… после превръзки, сапун. — Тимсън бе просто възмутен. — Да не мислиш, че серумът е хапче, дето си го навираш в задника!

Царя го изпрати с кисел поглед. Яд го беше. „Реши, че си много хитър, а, глупако? Разбра срещу една цигара с какво се лекува гангрена, а въобще не се сети да питаш какво се прави с лекарствата, като ги получиш, нали? Добре де, здраве да е. Парата, така или иначе, ще иде, но Пит ще се оправи. А и цената е разумна.“ После си спомни за дребното лукаво човече и се развесели. Да, добра работа свърши днес. Доволен беше.

Двадесет и първа глава

Същата вечер Питър Марлоу отстъпи храната си. Не на двамата си другари, както би било редно, а на Юърт. Мак и Ларкин щяха да го разпитват за причината, но нямаше смисъл да им казва.

Късно следобед, отмалял от болка и тревога, бе отишъл при доктор Кенеди и отново едва не припадна, докато той му сваляше превръзката. После лекарят каза лаконично:

— Гангрената е стигнала до над лакътя. Мога да ампутирам и по-надолу, но така само ще си губим времето. По-добре да свършим всичко наведнъж. Ще остане хубав чукан — поне десетина сантиметра от рамото, напълно достатъчно за изкуствена ръка. Предостатъчно дори. — Кенеди спокойно събра пръстите на двете си ръце. Не губи повече време, Марлоу! — После се изсмя сухо и добави: — Утре ще е късно.