Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 13

След едночасово чакане обедът пристигна. Някакъв пленник донесе два варела и ги сложи на земята пред опашката.

Първоначално всеки варел бе съдържал по двадесет и пет литра високо октанов бензин. Сега единият беше наполовина пълен с ориз — изцеден и прозрачен. В другия имаше супа. Този път тя бе от акула, или поне една акула беше поделена, късче по късче, на десет хиляди порции. От варела се вдигаше пара и се разнасяше едва доловим аромат на риба, а тук-там плуваха парченца патладжан и зеле, всичко петдесетина килограма за десет хиляди мъже. Основната съставка обаче бяха листата — червени и зелени, но все пак засищащи, отглеждани с много грижи в зеленчуковата градина на лагера. Имаше дори и подправки — сол, къри и лют червен пипер.

Всеки пленник безмълвно пристъпваше крачка по крачка напред, претегляше на око дажбата на предния и на следващия, сравняваше ги със своята. Но сега, след три години, прекарани в лагера, готвачът не грешеше — всички порции бяха напълно еднакви.

Докато го разпределяха, оризът също изпущаше пара. Днес беше от яванския — най-хубавия в света — и всяко зрънце стоеше цяло, отделено. От ориза им се полагаше по черпак. А накрая — чаша чай.

Всеки отнасяше храната си настрана и ядеше мълчаливо, бързо, с горчива наслада. Гъгриците в ориза бяха просто допълнителни калории, а червеят или мухата — нещо най-обикновено; ако ги забележеха, невъзмутимо ги изхвърляха. Най-често обаче, след първата бърза проверка дали вътре има парче риба, никой не поглеждаше повече в канчето.

Днес, след като всички си получиха дажбата, остана малко допълнително, затова извадиха списъка и първите трима, благославяйки късмета си, го разделиха. После вече за ядене нямаше нищо. Обедът приключи, а вечеря даваха чак преди залез слънце.

Макар съдържанието на варелите винаги да бе едно и също, тук-там из лагера някой имаше парче кокосов орех или половин банан, късче сушена риба или грам говеждо варено, а понякога дори яйце, които да добави към ориза си. С цяло яйце не разполагаше почти никой. Веднъж седмично, ако кокошките в лагера снасяха редовно, всеки получаваше по яйце. Този ден бе истински празник. Имаше хора, на които даваха яйца всеки ден, но никой не искаше да бъде от тях.

— Хей, момчета, я слушайте тука!

Капитан Спенс, дребен смугъл човечец със силно набраздено лице, бе застанал насред бараката, но гласът му се носеше и навън. Тази седмица беше дежурен. Той изчака всички да се съберат в бараката и обяви:

— Искат още десет души за работа в гората утре. После извади списъка си и започна да вика хората по име, като вдигаше поглед към всеки.

— Марлоу? — Отговор не последва.

— Някой да знае къде е Марлоу?

— Сигурно е отишъл при полковника — обади се Юърт.

— Кажи му, че утре е на летището.

Спенс се закашля — напоследък астмата го мъчеше здравата. Когато спазмът премина, той продължи:

— Днес сутринта комендантът на лагера пак е говорил с японския генерал. Помолил да увеличат порциона и медицинските добавки. — Той прочисти гърлото си сред внезапно настаналата тишина. После каза с равен глас: — Както винаги, отказали са му. Дажбата си остава сто двайсет и пет грама ориз на човек дневно.