Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 123

— Наистина ли не ми се сърдиш вече?

— Ами не. Нали сме приятели. — Той го смушка закачливо. — Хванаха ме дяволите, защото не ми каза. Не биваше да криеш от мен.

— Прав си. Извинявай. Идиотско беше от моя страна и нечестно. За нищо на света не бих искал да те излагам на опасност. Страшно съжалявам, бога ми.

— Стисни — протегна ръка Царя. — И ти извинявай, че избухнах. Но друг път ми казвай, преди да правиш нещо такова.

Питър Марлоу му стисна ръката.

— Давам ти дума.

— Добре. Вярвам ти — каза Царя и си помисли: „Слава богу, и тоя път закрепихме положението.“ — Та за какъв кондензатор разправяше?

Питър Марлоу му обясни за трите манерки.

— Значи на Мак му трябва само това?

— Каза, че така му се струва.

— А знаеш ли на мен какво ми се струва? Струва ми се, че е най-добре да вземем само кондензатора и да зарежеш радиото. Ще го заровим тука някъде. Нищо няма да му стане. После, ако вашето не проработи, винаги можем да дойдем и да го приберем. Мак лесно ще сложи обратно кондензатора. Иначе къде ще го скриеш това радио в лагера. Да не говорим, че все ще ти се иска да го врътнеш и да слушаш, не е ли така?

— Да. — Питър Марлоу го изгледа изпитателно. — Ще дойдеш ли с мен да го вземем?

— Разбира се.

— А ти? — Ако… по някаква причина аз не мога да дойда, ти ще го вземеш ли сам? Ако Мак или Ларкин те помолят?

Царя помисли малко.

— Разбира се.

— Даваш ли дума?

— Да. — Царя леко се подсмихва. — Ти май доста държиш на тая работа с мъжката дума, а, Питър?

— Че как иначе можеш да прецениш един истински приятел?

Отне му само миг, за да скъса двете жички, свързващи кондензатора с останалите части на приемника. Още минута и радиото бе увито в платното, а в земята бе изкопана малка дупка. Сложиха на дъното плосък камък, после покриха плътно радиото с шума, заравниха пак пръстта и примъкнаха отгоре един пън. За две седмици влагата на този гроб щеше да го довърши, но две седмици бе предостатъчен срок, за да се върнат и да го приберат, ако манерките не проработят.

Питър Марлоу изтри потта си. Внезапно ги бе заляла вълна топъл въздух и острият мирис на пот подлудяваше облаците насекоми, които ги връхлитаха.

— Дяволски гадини! — Той нервно вдигна поглед към нощното небе, за да се ориентира колко е часът. — Мислиш ли, че е време да тръгваме вече?

— Рано е още. Само четири и петнайсет. За нас е най-добре да се вмъкнем точно призори. Да изчакаме още десетина минути, а после ще заемем позиция и ще имаме достатъчно време. — Царя се ухили. — Когато за пръв път се чупих през телта, и на мен ми се беше свила душата. На връщане трябваше да чакам при оградата половин час и повече. Сто пъти се препотих! — Той замахна с ръка: — Мръсни гадини!

Поседяха така, заслушани в неспирния живот на джунглата. Няколко светулки открояваха бледи петна в малките канавки, издълбани от дъждовете покрай пътеката.

— Съвсем като Бродуей нощем — рече Царя.

— Гледах един филм веднъж — „Таймс Скуеър“. Някаква вестникарска измислица. Чакай да се сетя… Май беше на Кагни.