Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 116

— Защо не правиш сделка за тебе сам? Защо не отиваш с него сега и не бягаш от лагер?

— Спокойно. Първо, в лагера съм на по-сигурно, отколкото при партизаните. Няма смисъл да им се доверявам, освен в краен случай. Второ, за един човек те няма да се трепят. Затова казах, че искам да спася трийсет. Но те можели да гарантират само за десет.

— Как ти избираш кои?

— Кой както се уреди, стига аз да съм един от тях.

— Командир може да не съгласи само десет.

— Ще се съгласи, ако е от щастливците.

— Мислиш японци убият пленници?

— Може би. Но хайде да не говорим повече за това, а? Тя се усмихна.

— Не говорим. Горещо ти е? Искаш душ, да?

— Да.

В единият ъгъл на къщата, отделен за баня, Царя се изми с вода от бетонния кладенец. Водата беше студена и отначало дъхът му секна за миг, а по кожата му побиха иглички.

— Касе!

Тя се показа иззад завесата с пешкир в ръка и за миг остана загледана в него. Да, хубав мъж бе нейният туан. Силен и хубав, а цветът на кожата му бе приятен за окото. „Щастлива съм аз — мислеше тя, — щастлива съм, че имам такъв мъж. Но колко е голям той, а аз колко съм малка. Стърчи над мен цели две глави.“ И все пак тя знаеше, че му носи наслада. Не е трудно да доставиш удоволствие на един мъж. Ако си жена. И не се срамуваш да бъдеш жена.

— Защо се усмихваш? — попита я той, като забеляза веселите пламъчета в очите й.

— О, туан, просто мисли. Ти толкова голям, аз толкова малка, а като легнем, разлика не?

Той се засмя, потупа я игриво отзад и взе пешкира.

— Има ли нещо за пиене?

— Готово е, туан!

— Какво друго е готово?

Тя се засмя и с уста, и с очи. Зъбите й бяха ослепително бели, очите — тъмнокафяви, кожата й — гладка и дъхава.

— Кой знае, туан? — отвърна тя и излезе от стаята.

„Ама страшна женичка е тая Касе — помисли си Царя, загледан след нея, и енергично взе да се бърше. — Късметлия съм.“

Сутра му бе уредил посещенията при Касе още първия път, когато той дойде в селото. Подробностите бяха напълно уточнени. След края на войната Царя трябваше да плати на Касе по двадесет американски долара за всяка нощ, която е прекарал с нея. Беше отбил няколко долара от първоначалната цена — сделката си е сделка, но за двайсетачка мацето си го биваше.

— Откъде си сигурна, че ще ти платя? — бе я попитал той.

— Не съм. Но ако не платиш, не платиш, тогава имам само удоволствие. Ако платиш, тогава имам удоволствие и пари — усмихнала се бе тя.

Той нахлузи пантофите, които Касе му бе оставила, и мина през мънистената завеса. Тя го чакаше.

Питър Марлоу все още наблюдаваше силуетите на Сутра и Чен Сан долу на брега. Чен Сан се поклони и се качи на лодката, а Сутра му помогна да я оттласне сред фосфоресциращите вълни. После се върна в къщата.

— Табе! — рече Питър Марлоу.

— Искаш ли да хапнеш още нещо?

— Не, благодаря, туан Сутра.

Боже мой, колко странно! Да можеш да откажеш храна! Чувствуваше се сит, а и би било невъзпитано да яде повече. Очевидно селцето беше доста бедно и храната нямаше да им е в излишък.