Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 105

Но кой обръща внимание на тия работи. В случай като този просто казваш: „Ти си гений, полковник!“, сипваш си малко в ориза и му се наслаждаваш.

— Ще занесеш едно парченце и на Мак, нали?

— Естествено. Но той сигурно ще мрънка, че не е добре опържено.

— Мак ще мрънка, ако ще да е идеално… — Ларкин спря насред изречението. — Хей, Джони — извика той на високия мъж, който минаваше покрай тях, помъкнал на връвчица проскубан помияр.

— Искаш ли малко блачанг, друже?

— Ти как мислиш?

Дадоха му малко късче, увито в бананов лист, и си поговориха за времето и за кучето му. Джон Хокинс го обичаше повече от всичко на света. Делеше храната си с него — какви ли неща само не яде едно куче! Дори спеше с него. Роувър бе верен приятел. С него човек се чувстваше някак по-спокоен.

— Искате ли да направим един бридж довечера? Аз ще доведа четвърти — предложи Хокинс.

— Тая вечер не мога — отвърна Питър Марлоу и уби една муха.

— Ще извикам Гордън от съседната барака — излезе от затруднението Ларкин.

— Чудесно. След вечеря, нали?

— Става. До довечера.

— Благодаря за блачанга — каза Хокинс и си тръгна, а Роувър щастливо джафкаше до него.

— Да пукна, ако знам как успява с една дажба да изхрани и себе си, че и това псе — каза Ларкин. — А още по-чудно ми е как все още някой не го е направил на яхния?

Питър Марлоу разбърка ориза, за да го смеси по-добре с блачанга. Изпитваше огромно желание да сподели с Ларкин тайната си. Но беше твърде опасно.

Четиринадесета глава

От лагера се измъкнаха съвсем лесно. Притичаха до един по-тъмен участък от оградата — шест жици бодлива тел, — промушиха се отдолу и бързо потънаха в джунглата. Като спряха да си поемат дъх, на Питър Марлоу изведнъж му се прииска отново да седи в бараката и спокойно да разговаря с Мак или Ларкин, та дори и с Грей.

„През цялото време мечтаех да изляза — мислеше си той, — а сега, когато успях, ще се побъркам от страх.“ Обзе го странно усещане — да си вън и да гледаш вътре. От мястото, където стояха, се виждаше американската барака. Деляха ги не повече от стотина метра. Нагоре-надолу крачеха пленници. Хокинс разхождаше кучето си. Часовият обикаляше по пътеката. Вечерната проверка отдавна бе минала и светлините вече гаснеха, но лагерът будуваше с безсънните.

Както всяка нощ.

— Хайде, Питър — прошепна Царя и пръв навлезе в гъсталака.

Планът им се бе оказал сполучлив. Поне дотук. Когато Питър Марлоу отиде при него, Царя вече бе готов.

— Да се свърши една работа като хората, трябва екипировка — заяви той и му показа чифт добре намазани японски обувки от мека кожа с каучукови подметки и „униформата“ — черни китайски панталони и къса фланелка.

За излизането им знаеше само Дайно. Именно той незабелязано бе занесъл двата вързопа дрехи близо до мястото, където двамата щяха да минат оградата. Когато се върна и съобщи, че наоколо е спокойно, Питър Марлоу и Царя излязоха от бараката и казаха, че отиват да играят бридж с Ларкин и още някакъв австралиец. Наложи се повече от половин час да чакат с изопнати от напрежение нерви, докато пътят се разчисти и им се удаде да прибягат до канавката пред оградата, да се преоблекат и да се намажат с кал лицата и ръцете си. Измина още четвърт час, преди да се открие възможност да пропълзят незабелязано до бодливата тел. Щом се промушиха отдолу и се скриха в джунглата, Дайно прибра другите им дрехи.