Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 102

— В това няма нищо нередно — изпъчи се Дринкуотър. — Какво лошо има, че му давам тютюн на момчето. То ме помоли. Срещу едно яйце.

— Да си минавал скоро през шесто отделение? — попита Марлоу. — Ти, ли помогна да вкарат там Лайълс, бившия ти ординарец? Вече е напълно сляп.

— Аз не съм виновен. Нищо не съм му направил.

— Колко от неговите яйца изяде?

— Николко. Нито едно.

Питър Марлоу грабна една Библия и му я пъхна в ръцете.

— Закълни се! Само тогава ще повярвам. Закълни се или, ей богу, ще ти видя сметката!

— Кълна се! — рече Дринкуотър с разтреперан глас.

— Мръсен лъжец! — изкрещя Дейвън. — Аз лично съм те виждал да му вземаш яйцата. Всички сме те виждали.

Питър Марлоу грабна канчето на Дринкуотър и намери вътре яйцето. Извади го и го смачка в лицето му, а черупката натика в устата му.

Дринкуотър припадна.

Питър Марлоу лисна канче вода отгоре му и той се свести.

— Бог да те благослови, Марлоу — прошепна той. — Бог да те благослови, че ми показа греха, в който бях изпаднал. — После коленичи до леглото си. — О, господи, прости на недостойния грешник. Прости греховете ми…

В този милван от слънцето неделен ден Питър Марлоу чу как Дринкуотър благослови мъжете и службата свърши. Блоджър отдавна бе пациент на шесто отделение, но дали Дринкуотър имаше пръст в това, Питър Марлоу никога нямаше да научи. Дринкуотър все така намираше отнякъде много яйца.

Стомахът му подсказа, че е време за обед.

Когато се върна в бараката, всички вече чакаха, нетърпеливо взели канчета в ръка. Допълнителното нямаше да го дадат днес. Нито пък утре, както твърдяха по-осведомените. Юърт вече бе проверил в кухнята. Дажбите си оставаха както досега. Е, щяха да се задоволят и с по-малкото, но защо и то се бави още, по дяволите?

Грей седеше на ръба на леглото си.

— А, Марлоу — обади се той. — Тия дни ще ядеш с нас, така ли? Каква приятна изненада!

— Да, Грей, все още ям с вас. Я иди си играй на стражари и апаши другаде. Заяждай се с някой, дето не може да ти го върне!

— Няма начин, момчето ми! Хвърлил съм око на по-едра плячка.

— Дано имаш късмет.

Питър Марлоу се обърна и взе канчетата си. Отсреща няколко души играеха карти. Капитан Бръф, който ги гледаше, му смигна и прошепна:

— Ченгета! Все една стока!

— Така е.

Бръф се приближи.

— Чувам, че имаш нов приятел.

— Може и така да се каже — отвърна неопределено Питър Марлоу.

— То всеки решава за себе си. Но понякога човек трябва да внимава какво прави, за да не си изпати.

— Така ли?

— Да! Бързите приятелства са доста опасни.

— Тука си прав.

— Какво ще кажеш някой ден да изпушим по цигара и да си чуем приказката — ухили се Бръф.

— Става. Да речем, утре, а? След кльопачка… — Той неволно употреби думата на Царя, но не се поправи. Усмихна се и в отговор Бръф също се усмихна.

— Охо, манджата иде! — извика Юърт.

— Най-после — изпъшка Фил. — Искаш ли да се трампим, Питър? Твоят ориз за моята яхния?

— Не си познал!

— Просто питам!

Питър Марлоу излезе и се нареди на опашката. Ориза го сипваше Рейлинс. „Добре — помисли той. — Значи днес можем да бъдем спокойни.“ Рейлинс бе човек на средна възраст, но вече плешив. Преди войната работел като заместник-директор на Сингапурската банка и, подобно на Юърт, се числял към Малайския полк. В мирно време било истинско удоволствие да си офицер от Малайския полк. Непрекъснато се устройвали балове, играели крикет и поло. Въобще, ако човек искал да го уважават, трябвало да бъде в полка. Рейлинс отговарял за снабдяването и неговата специалност били банкетите. Когато го мобилизирали и му дали автомат, а после му заповядали да преведе взвода си през пътя и да влезе в бой с японците, той изгледал полковника и се изсмял. Работата му била да води банкови сметки. Но смехът не помогнал и Рейлинс строил двадесетте мъже, неопитни като самия него, и ги повел с маршова стъпка по пътя. Марширували така, докато внезапно двайсетимата станали трима. Тринадесет били убити за миг из засада. Четирима били само ранени. Те лежали насред пътя и крещели от болка. На един му била откъсната ръката и той тъпо зяпал чуканчето, събирал кръвта в единствената си шепа и се опитвал да я върне в тялото си. Друг се смеел в захлас, смеел се и натъпквал вътрешностите си обратно в зейналата дупка. Рейлинс зашеметено гледал как един японски танк наближава и картечниците му бълват огън. После танкът отминал и от четиримата ранени по асфалта останали само петна. Обърнал очи към другите трима живи — сред тях бил и Юърт. Те също вперили очи в него. После хукнали през джунглата, обезумели от страх. И скоро се изгубили. Тогава той останал сам, сам в нощта, пълна с ужас, пиявици и шумове. От смъртта го спасило едно местно дете, което го намерило да бръщолеви несвързано и го завело до близкото село. Рейлинс се вмъкнал в сградата, където били затворени останките от някаква военна част. На другия ден японците разстреляли по двама от всеки десет души. Той бил сред щастливците. След време ги натоварили на един камион и ги закарали във военнопленнически лагер, където Рейлинс отново намерил своите другари. Но не могъл да забрави приятеля си Чарлс, онзи, който се опитвал да си натъпче обратно вътрешностите.