Читать «Дъщеря на Империята» онлайн - страница 9
Реймънд Фийст
Чу се гласът на собственика, който нареждаше на робите да освободят въжетата. Последва издумкване и баржата се раздвижи, понесена от течението. Мара се отпусна, решила, че вече е приемливо да си почине. Робите гребяха, потъмнелите им тела се движеха в синхрон, координирани от простичка песен.
— Дръжте я в средата! — изпя кормчията.
— Недей се блъска в брега — отвърнаха гребците.
Пеенето премина в ритъм и кормчията започна да добавя строфи.
Глуповатата песен отпусна Мара и тя се унесе. Баща й бе възразявал дълго и разгорещено срещу идеята й да изрече клетвите. Сега, когато не можеше да му се извини, Мара горчиво съжаляваше за това колко близо се бе озовала до неподчинението. Баща й бе отстъпил само защото любовта към единствената му дъщеря бе по-голяма от желанието за изгоден политически брак. Раздялата им беше тежка. В битка лорд Сезу от Акома беше като харулт — най-страховития, едър хищник, но не можеше да откаже на дъщеря си, колкото и необмислени да бяха желанията й. Въпреки че се разбираше по-добре с брат й, той изпълняваше всичките й прищевки и само старата дойка Накоя бе успяла да удържи юздите на възпитанието й.
Мара затвори очи. Баржата предоставяше относителна сигурност и сега можеше да се скрие в убежището на съня. Онези извън закрития павилион щяха да решат, че просто бяга от скуката на продължителното речно пътуване. Но почивката бягаше, изместена от спомени за брата, когото обичаше повече от всичко на света. Ланокота с искрящите тъмни очи, винаги готов да се усмихне на малката си сестричка. Лано, който бягаше по-бързо от воините на баща й и бе спечелил три пъти поред летните игри в Сулан-Ку. Все още ненадминато постижение. Лано винаги намираше време за сестра си и дори я бе научил как да се бори, с което си навлече гнева на Накоя, че я занимава с толкова несвойствени за момиче неща. Лано винаги имаше готова глупава шега, обикновено мръсна, с която да я разсмее и да я накара да се изчерви. Мара знаеше, че ако не беше избрала манастира, щеше да измерва и съпоставя с брат си всеки ухажор. Лано, чийто смях нямаше да отеква повече на вечеря. Дори обичайно строгият им баща се усмихваше понякога, защото не можеше да устои на заразителния хумор на сина си. Мара уважаваше баща си и му се възхищаваше, но любовта й бе насочена към брат й и сега мъката буквално се стовари върху нея.
Потисна емоциите си. Тук не му беше мястото. Още не биваше да тъжи. Тя се насочи към по-практичното и се обърна към Кейоке.
— Успяхте ли да спасите телата на баща ми и брат ми?
— Не, господарке — отвърна горчиво ветеранът.
Мара прехапа устна. Нямаше да има пепел, която да разпилее в свещената градинка. Вместо това трябваше да избере по една от любимите им вещи, която да зарови до свещеното натам и камъка, който съдържаше душата на фамилията Акома, за да може духовете им да намерят път към дома и покой при предците им, докато Колелото на живота не се завърти наново. Мара затвори очи, наполовина от умора, наполовина за да не заплаче. Спомените я заливаха и тя неуспешно се опитваше да задреме. След няколко часа започна да свиква с клатенето на баржата и припева на кормчията и гребците. Тялото и духът й се унесоха в ритъма и тя се отпусна. Жегата и спокойствието на реката я подмамиха в прегръдките на съня.
