Читать «Дъщеря на Империята» онлайн - страница 11

Пазарът остана назад и скоро излязоха от града. Зад стените на Сулан-Ку се простираха обработваеми земи, чак до синкавите планини на хоризонта. Веригата Киамака не беше толкова назъбена и висока като Високата стена на север, но долините й бяха достатъчно диви и предоставяха убежище на бандити и разбойници.

Пътят към имението минаваше през блато, което упорито отказваше всякакви опити за пресушаване. Носачите започнаха да се оплакват от насекоми, но Кейоке Ги спря с едно изръмжаване.

След това пътят продължи през горичка нгаги. Ниските им клони предоставяха синкаво-зеленикав сенчест навес. Теренът стана по-хълмист, минаваха по ярко боядисани мостове над многобройните потоци, захранващи блатото. Минаха през молитвена порта, ярко боядисана арка, издигната от някой богаташ за благодарност към боговете. При преминаването през такава порта всеки пътник изричаше наум благодарствена молитва и получаваше благословия. Мара си помисли, че през следващите дни ще й е нужна всяка милост от боговете, ако иска Акома да оцелее.

Ескортът отби от главния път и се насочи към крайната си цел. Птиците шатра обикаляха из полето и ядяха насекоми и червеи, приведени като стари хора. Смяташе се, че тези глупаво изглеждащи същества носят късмет, защото спомагаха за по-добра реколта. По тази причина Акома ги бяха избрали за свой символ. Мара обаче не се зарадва на познатите птици с кокилести крака и вечно мърдащи остри уши, а изпита неспокойство, защото гледката им показваше, че е стигнала у дома.

Носачите ускориха крачка. Колко й се искаше да забавят темпо или направо да обърнат и да я отнесат някъде другаде. Но пристигането й бе забелязано от работниците, които събираха дърва в гората между нивите и поляната пред главната къща. Някои подвикваха и махаха, докато вървяха приведени под тежкия си товар, закрепен с каиш през челото. В поздравите им имаше топлина и въпреки че причината за завръщането й бе тъжна, те не заслужаваха пренебрежение от новата си господарка.

Мара се надигна и започна да се усмихва и да кима. Наоколо се простираха нейните земи, земите, които смяташе, че няма да види никога вече. Плетовете, изораните ниви и спретнатите къщички, в които живееха работниците, бяха непроменени. Все пак бе отсъствала по-малко от година.

Носилката подмина ливадите за нийдра. Въздухът беше изпълнен с мучене и с подвикването на пастирите, които размахваха пръчки, за да вкарат добитъка в кошарите, където го преглеждаха за паразити. Слънцето караше кожата на животните да изглежда светлокафява; Някои вдигнаха тъпи муцуни, когато младите бичета имитираха заплаха, след което подтичваха на тромавите си шест крака, за да се скрият зад майките. Сякаш се чудеха кога ще се върне Лано, за да продължи с откачените си номера с раздразнителните разплодни бикове.

С приближаването към дома болката от загубата се увеличаваше. Мара успя да докара храбро изражение, когато носачите завиха по оградената с дървета алея, водеща към самото имение.

Голямата централна сграда бе построена от дърво и хартиени прегради, които се дърпаха, за да пропуснат лекия ветрец в дневната жега. Мара затаи дъх. Между цветята акаси нямаше кучета с изплезени езици и махащи опашки, да чакат Господарят на Акома да се завърне. В негово отсъствие винаги ги държаха затворени. Но домът, въпреки че изглеждаше пуст и тъжен без любимите хора, даваше уединение. Скоро Мара щеше да може да се усамоти в свещената градинка и да се отдаде на мъката, която бе сдържала цели седем изтощителни дни.