Читать «Дъщеря на Империята» онлайн - страница 8

Слезе от носилката. Въпреки бялата послушническа роба на Лашима се движеше с достойнството на Господарка на Акома. Вървеше и гледаше право напред към баржата, която щеше да я откара надолу по реката към Сулан-Ку. Папевайо разчистваше пътя — избутваше хамалите настрани. Наоколо имаше и други войници, разноцветни телохранители, които придружаваха господарите си. Кейоке ги наблюдаваше внимателно, докато вървеше зад Мара.

Мара искаше да седне някъде на сянка и на спокойствие, за да се отдаде на тъгата си. Но щом стъпи на палубата, капитанът притича да я посрещне. Късата му червено-лилава роба беше стряскащо ярка след убитите цветове на дрехите на жреците в храма. Нефритените му гривни изтракаха, когато се поклони и предложи на почитаемата си гостенка най-добрите покои на скромния си кораб — възглавници под централния навес, оградени с тънки завеси. Мара прие предложението благосклонно — в противен случай щеше да обиди човека незаслужено. След това замълча, с което уведоми собственика, че присъствието му не е необходимо, и той спусна завеските, давайки й най-сетне малко уединение. Кейоке и Папевайо стояха срещу нея, останалите телохранители бяха заобиколили навеса и гледаха с обичайното мрачно напрежение.

Мара насочи поглед към водата и попита:

— Кейоке, къде е татковата… моята баржа? И прислужниците ми?

— Баржата на Акома е на пристан в Сулан-Ку, господарке — отвърна старият воин. — Реших, че е по-малко вероятно да бъдем нападнати през нощта от Минванаби и съюзниците им, ако ползваме обществен транспорт. Възможността да оставят свидетели може да обезкуражи враговете да ни нападнат, маскирани като бандити. Освен това се притеснявах, че ако ни сполетят неприятности, прислужниците може да са ни в тежест. — Докато говореше, очите му оглеждаха доковете. — Този съд се събира нощем с други, така че няма да сме сами.

Мара кимна и за един дълъг момент затвори очи.

— Добре. — Желаеше уединение, което не можеше да получи на обществената баржа, но притесненията на Кейоке бяха съвсем разумни.

Лорд Джингу можеше да жертва цяла рота, за да докопа последната наследница на Акома, и щеше лесно да се справи с телохранителите й. Но щеше да го направи само ако е сигурен в успеха и възможността за отричане пред останалите лордове от Съвета. Всеки, който играеше Играта, щеше да знае кой го е извършил, но формалностите трябваше да се спазят. Един избягал пътник, един разпознат войник на Минванаби, една дума, дочута от гребец в реката, можеше да значи край за Джингу. Ако подобно коварство се разкриеше публично, щеше да му донесе голям позор и да сигнализира на някой от „верните“ васали, че е започнал да губи контрол. След това щеше да му се наложи да се пази от приятелите не по-малко, отколкото от враговете. Такава бе същността на Играта на Съвета. Изборът на Кейоке за обществен транспорт можеше да се окаже по-сигурен от сто допълнителни стражи.