Читать «Дъщеря на Империята» онлайн - страница 13

Промяната отново се стовари върху момичето. За първи път не можеше да потъне в успокояващите обятия на старицата. Като Господарка на Акома, трябваше да кимне формално и да продължи, а Накоя и хадонрата да я последват по дървените стъпала към сенчестата къща. Трябваше да се стегне и да се престори, че не вижда тъгата си, отразена в очите на Накоя. Понечи да прехапе устна, но се спря. Този й нервен навик винаги беше предизвиквал мръщенето на дойката в миналото. Пое дъх и пристъпи в дома на баща си. Липсващото ехо на стъпките му по дървения под я изпълни със самота.

— Господарке?

Мара спря, свитите й ръце бяха скрити в гънките на бялата роба.

— Какво има?

Хадонрата заговори отново:

— Добре дошла, господарке. Аз съм Джикан, господарке.

— Какво стана със Сотаму? — попита тихо Мара.

Джикан сведе поглед.

— Почина от мъка, господарке. Последва господаря в смъртта.

Мара успя да кимне сдържано и продължи навътре. Не беше изненадана, че старият хадонра е спрял да яде и да пие след смъртта на лорд Сезу. Сотаму беше възрастен и вероятно бе починал само след няколко дни. Зачуди се кой ли е назначил Джикан на негово място. Обърна се да тръгне по коридора, който заобикаляше централната градина, но Накоя се обади:

— Господарке, покоите ти са от другата страна.

Мара едва успя да кимне отново. Вещите й вече бяха пренесени в покоите на баща й, най-обширните в имението.

Тръгна вдървено през квадратната градина, която се намираше в центъра на всяка благородническа къща. Резбованият парапет, който ограждаше дървените проходи между цветята и фонтана, й изглеждаше едновременно познат и странен след каменната архитектура на Храмовете.

Стигна входа към стаите на баща си. Параванът беше изрисуван с бойна сцена между Акома и отдавна забравен победен враг. Джикан плъзна вратата настрани.

Мара за момент спря. Тръпката от нейните вещи в покоите на баща й почти помете самоконтрола й. Сякаш самата стая я бе предала по някакъв начин. Стряскането доведе със себе си спомена: за последен път бе влязла в тази стая в нощта, когато се скара с баща си. Въпреки че обикновено беше спокойна и послушна, онази вечер гневът й бе равностоен на неговия.

Продължи вдървено напред. Пристъпи на леко повдигнатия под, отпусна се на възглавниците и освободи прислужниците, които очакваха желанията й. Кейоке, Накоя и Джикан влязоха след нея и се поклониха официално. Папевайо остана пред вратата да охранява входа към градината.

— Искам да си почина — каза прегракнало Мара. — Пътуването беше уморително. Оставете ме. — Прислужничките се оттеглиха, но тримата й най-верни служители се поколебаха. — Какво има?

— Има много работа — отвърна Накоя. — Работа, която не може да чака, Мара-ани.