Читать «Прелестен мрак» онлайн - страница 2

Докато обикновените хора от градчето подрязваха розовите си храсти или прибираха окапалите праскови от градините си, светлите и тъмните чародейци, всеки със своята уникална и могъща дарба, бяха въвлечени във вечна битка — свръхестествена гражданска война, в която нямаше шанс някоя от двете страни да развее бяло знаме. Гатлин за Лена беше дом на демони, на опасност и на проклятието, белязало семейството й преди стотици години. И колкото повече се доближавах до Лена, толкова повече нейният Гатлин настъпваше към мен.

Преди няколко месеца вярвах, че нищо никога няма да промени този град. Сега знам много повече и ми се иска това все още да беше вярно. Защото от мига, в който се влюбих в чародейката, никой от хората, които обичах, вече не беше в безопасност. Лена мислеше, че тя е единствената прокълната, но грешеше.

Сега това беше нашето общо проклятие.

15.II

Вечният покой

Дъждът се стичаше по периферията на най-хубавата черна шапка на Ама. Голите колене на Лена бяха потънали в гъстата кал пред гроба. По тила ми пробягваха леки убождания, защото се намирах прекалено близо до голям брой създания от вида на Макон. Инкубуси — демони, които се хранят със спомените и сънищата на смъртните, какъвто бях и аз, по време на съня им. Звукът, който издаваха, когато раздираха последната частичка от тъмното небе и изчезваха в мига преди разсъмването, не приличаше на нищо друго във вселената. Сякаш бяха ято черни гарвани, които се изстрелваха от стартовата линия в съвършена хармония.

Това беше погребението на Макон.

Спомнях си всяка подробност, сякаш беше станало вчера, въпреки че някои от тези неща беше трудно човек дори да си представи. Така беше с погребенията. Предполагам, и с живота е същото. Важните неща понякога просто са блокирани в съзнанието ти, а случайните дребни събития те преследват и не могат да ти излязат от главата.

Какво си спомнях? Ама ме събужда още по тъмно, за да отидем в „Градината на вечния покой“ (така се казваше местното гробище), преди разсъмване. Лена мръзне от студ и трепери, изпълнена с желание да вледени и разтресе всичко около себе си. Мрак в небето и у половината стоящи край гроба; онези, които всъщност не бяха хора.

Но зад всичко това имаше нещо, което не можех да си спомня. То стоеше там, смътно стелещо се в задната част на съзнанието ми. Опитвах се да се сетя за него от рождения ден на Лена, нейната Шестнайсета луна, нощта, в която Макон умря.

Знаех само, че е много, много важно да си го спомня.

* * *

В утрото на погребението навън беше пълен мрак, но последните остатъци от лунната светлина проблясваха през облаците в отворения ми прозорец. В стаята ми беше ужасно студено, но не ми пукаше. В последните две нощи след смъртта на Макон нарочно отварях, сякаш се надявах, че той може да се появи отново, да се настани в моя въртящ се стол и да поостане тук за известно време.