Читать «Прелестен мрак» онлайн - страница 5

Ками Гарсия

Усещаше се и някаква святост. Всички плочи тук носеха белега на нещо свято, на нещо древно, което означаваше, че сме стигнали до най-старата част на гробището. Мама ми беше казвала, че първата дума, гравирана върху старите надгробни камъни, била „свят“. Но щом приближихме до мястото и очите ми свикнаха с тъмнината, вече разбрах накъде ни води чакълестата пътека. Спомних си го в мига, в който преминахме покрай каменната пейка на тревистия склон, обградена от магнолиевите дървета. Спомних си как баща ми седеше на тази пейка, безмълвен, неспособен да помръдне.

Краката ми отказаха да продължат, защото също си бяха спомнили пътя. Само една магнолия делеше последния дом на Макон в „Градината на вечния покой“ от гроба на майка ми.

Виещите се пътеки минават между нас.

Това беше сълзлив ред от още по-сълзливото стихотворение, което бях написал на Лена за Свети Валентин. Но тук, на гробището, то беше вярно. Кой би предположил, че нашите родители — или поне най-близкото до родител, което Лена беше имала — щяха да бъдат съседи в смъртта?

Ама ме хвана за ръка и ме поведе към просторния гробен парцел на Макон.

— Стегни се.

Минахме през високата до кръста черна ограда около гробното място. В гробището на Гатлин само най-хубавите парцели имаха такива заграждения като хубавите, спретнати къщи с високи бели огради. Понякога оградите наистина бяха бели. Тази обаче беше от ковано желязо и вратата с причудлива извита форма проскърца, когато влязохме и пристъпихме сред буйната трева. Гробното място на Макон явно имаше собствена, характерна атмосфера, като самия Макон.

Семейството на Лена вече беше там, застанало под черния платнен навес от едната страна на изящно гравирания черен ковчег: баба й, леля Дел, чичо Баркли, Рийс, Риан и майката на Макон, Арелия. От другата страна група мъже и жени в дълги черни палта стояха на известно разстояние и от ковчега, и от навеса, рамо до рамо под продължаващия да се сипе дъжд. Всички бяха напълно сухи. Беше като разделение на сватба в църква, когато роднините на булката се настаняват от едната страна на централната пътека, а роднините на младоженеца — от другата, като два враждуващи клана. В единия край на ковчега, до Лена, стоеше възрастен мъж. Ама и аз бяхме на противоположния край, скрити от дъжда под черния навес.

Тя усили хватката върху ръката ми, извади със свободната си ръка златния амулет, който винаги носеше под блузата си, и го потърка между пръстите си. За нея това е повече от суеверие. Ама е гадателка, последната от поколения жени, които могат да разчитат миналото и бъдещето по карти таро и да общуват с духове, и си има талисман или кукла за всичко. Този амулет беше за защита. Загледах се в инкубусите срещу нас; дъждът продължаваше да се спуска по раменете им, без да оставя никаква следа. Надявах се, че бяха от вида, който се хранеше само със сънища.

Опитах се да извърна очи, но не беше лесно. В инкубусите има нещо, което те привлича, сякаш си оплетен в невидима паяжина или си хипнотизиран от погледа на хищник. В мрака черните им очи не се виждаха съвсем ясно и те почти приличаха на съвсем обикновена група от опечалени роднини. Някои от тях бяха облечени така, както Макон винаги се обличаше — тъмни костюми и скъпи на вид балтони. Един-двама изглеждаха по-скоро като строителни работници, тръгнали към бара за по бира след работа — с дънки и ботуши, с пъхнати в джобовете на якетата ръце. Жената сред тях вероятно беше сукуба. Бях чел за тези създания най-вече в комиксите и доскоро смятах, че са просто фантазия като върколаците. Вече знаех, че греша, защото тя стоеше пред мен в дъжда, суха като останалите.