Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 43

Паркирах отпред, надявайки се да е отворено. Нямаше работно време или каквато и да е друга информация на вратата, но когато я бутнах, тя безпрепятствено се отвори. Щом влязох, усетих във въздуха наситения аромат на сандалово дърво, а от малка уредба на щанда долиташе тиха музика на арфа. Не видях никого в помещението и се разходих наоколо, възхищавайки се на това, което виждах. Покрай стените в редици бяха строени истински книги за митология и религия, напълно различни от крещящите боклуци в „Кристъл Старц“. Имаше и внимателно подредени декоративни кутийки с ръчно направени бижута, чиято изработка разпознах като дело на някои от местните майстори. Разнообразни ритуални предмети — свещи, тамян и статуетки, запълваха ъгълчетата и празните пространства, придавайки на цялото място приятна атмосфера.

— Госпожице Кинкейд, за мен е чест да ви видя отново.

Тъкмо се възхищавах на статуетка на Бялата Тара и при звука на гласа се обърнах. Ерик влезе в стаята и аз прикрих изненадата си от вида му. Кога беше остарял толкова? Бе възрастен още последния път, когато го видях — по тъмната му кожа имаше бръчки и косата му посивяваше, но не беше прегърбен и с дълбоки сенки под очите. Опитах се да си спомня последния път, когато бяхме разговаряли — не смятах, че е чак толкова отдавна. Пет години? Десет? При смъртните е много лесно да му изгубиш края.

— И аз се радвам да те видя. Не беше лесно да те открия. Трябваше да поразпитам в „Кристъл Старц“, за да разбера какво е станало с теб.

— Надявам се, че преживяването не е било прекалено… мъчително.

— Нищо, което да не мога да понеса. Освен това се радвам, че си се измъкнал оттам. — Огледах претрупания, слабо осветен магазин. — Новото ти място ми харесва.

— Не е кой знае какво и не ми носи много, но си е мое. Затова спестявах и ще прекарам тук последните си години.

Направих гримаса:

— Хайде сега, не ставай мелодраматичен. Не си чак толкова стар.

Усмивката му стана по-широка, а изражението му — леко саркастично.

— Нито пък вие, госпожице Кинкейд. Наистина, вие сте все така хубава както първия път, когато ви видях. — Той ми се поклони леко, навеждайки се по-ниско, отколкото някой с неговия гръб вероятно би трябвало. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Имам нужда от информация.

— Разбира се. — Той посочи към малка масичка близо до щанда, затрупана с книги и един свещник. — Седнете да изпием по чаша чай и ще си поговорим. Стига да не бързате?

— Не, имам време.

Докато Ерик донесе чая, аз разчистих масата, подреждайки книгите в спретнати купчини на пода. Когато той се върна с чайника, заговорихме за незначителни неща и отпивахме по малко, но умът ми беше другаде. Безпокойството ми трябва да си е проличало по начина, по който пръстите ми танцуваха по ръба на чашата и нетърпеливото ми потропване с крака. Накрая изплюх камъчето: