Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 183

— Картър. Картър може да прецени дали някой казва истината — погледнах ангела. — Ще разбереш дали всичко е наред, нали? Дали за него е добре… да знае за нас?

Картър ми хвърли странен поглед, който не успях да разбера.

— Да — съгласи се накрая.

— А ти? — попита Джером — Ще спазиш ли обещанието си, ако Картър реши, че Сет е опасен?

Това беше жестоко. Имах чувството, че Джером няма да се пазари за това, но бях готова да рискувам, толкова сигурна бях в способността на Сет да се справи със знанието за безсмъртните. Понечих да се съглася, когато с периферното си зрение мярнах как Хю клати глава. Той намръщено почукваше часовника си и устните му безмълвно изричаха нещо, което отначало не разбрах.

После ми просветна. Времето. Достатъчно бях слушала импа да говори за работата си, за да знам правилата на преговорите — никога не сключвай не докрай уговорена сделка с някой демон.

— Ако Сет запази спомените си, в продължение на един век честно и почтено ще върша работата си на сукуба. Ако все пак те трябва да бъдат изтрити, тогава ще го правя за… една трета от този срок.

— Половината — отвърна на удара Джером. — Ние не сме смъртни. Дори един век е нищо пред лицето на вечността.

— Половината — унило се съгласих аз, — но не повече, отколкото оцеляването ми изисква. Няма да го правя всеки ден, ако точно това си мислиш. Ще правя удари само когато имам нужда от тях, но ще бъдат силни. Много силни — натежали от грях, със солидни мъже и ще бъдат… на всеки четири до шест седмици.

— Искам повече от това. На всеки две седмици, независимо дали имаш нужда или не.

Затворих очи, неспособна повече да се боря.

— На всеки две седмици.

— Много добре — каза Джером с предупредителна нотка в гласа, — но ще трябва да спазваш споразумението, докато аз реша да го прекратя. Не ти. Ти не можеш да се измъкнеш.

— Зная. Зная и приемам.

— Да си стиснем ръцете.

Той ми подаде ръка. Без колебание я поех и силата за кратко премина около нас. Демонът леко се усмихна:

— Сключихме сделка.

Глава 26

— Защо си толкова тъжна, Кинкейд?

Вдигнах поглед от монитора на бюрото за информация и видях Дъг, небрежно подпрян на плота.

— Тъжна ли съм?

— Разбира се. Имаш най-тъжния поглед, който някога съм виждал. Направо ми късаш сърцето.

— О, съжалявам. Предполагам, че просто съм изморена.

— Тогава си тръгвай. Смяната ти свърши.

Погледнах надолу, за да видя на екрана колко е часът. Пет и седем минути.

— Свършила е.

Той ме изгледа подозрително, докато равнодушно ставах от стола и заобикалях бюрото.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Да. Казах ти, просто съм изморена. Довиждане.

Тръгнах.

— Ей, Кинкейд?

— Да?

— С Мортенсен сте приятели, нали?

— Горе-долу — предпазливо признах аз.

— Знаеш ли какво става с него? Идваше тук всеки ден, а го няма вече цяла седмица. Пейдж е луднала. Мисли, че сме го обидили.

— Не знам, не сме чак толкова близки, съжалявам — вдигнах рамене аз. — Може да е болен. Или да е извън града.

— Може би.

Излязох от книжарницата и закрачих в тъмната есенна вечер. В петък по „Куин Ан“ имаше много хора, привлечени от разнообразните занимания и нощен живот, които районът предлагаше. Без да им обръщам внимание, съсредоточена в собствените си мисли, стигнах до колата си, паркирана в съседната пряка. Хищник в червена хонда, осъзнал, че мястото се освобождава, незабавно намали и подаде сигнал.