Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 13

— Обвинявате ме, че съм убила Дуейн? Чакайте… глупаво е. Дуейн не е мъртъв. Не би могъл да бъде.

Джером започна да кръстосва из стаята, а гласът му беше преувеличено любезен:

— О, уверявам те, че е съвсем мъртъв. Намерихме го тази сутрин преди изгрев.

— И? Умрял е от излагане на слънце? — това беше единствената причина един вампир да умре, която някога бях чувала.

— Умрял е от забит в сърцето му кол.

— Ух!

— Ще ми кажеш ли на кого възложи да го направи, Джорджи?

— Не съм възлагала на никого. Дори не мога… дори не мога да разбера защо е всичко това. Дуейн не може да е мъртъв.

Ти ми призна, че сте се спречкали миналата нощ.

— Да…

— …и че си го заплашила.

— Да, но не говорех сериозно…

Мисля, той спомена, че си му казала никога повече да не те доближава?

— Бях ядосана и разстроена! Той ме изплаши. Това е лудост. Дуейн не може да е мъртъв.

Това бе единствената разумна мисъл, към която можех да се придържам, така че го повтарях и на тях, и на себе си. Безсмъртните по дефиниция си бяха безсмъртни. Точка.

— Нищо ли не знаеш за вампирите? — с любопитство ме попита архидемонът.

— Освен че не умират?

Сивите очи на Картър весело заблестяха. Джером не ме намираше за толкова забавна.

За последен път те питам, Джорджина: ти ли поръча убийството на Дуейн? Просто отговори на въпроса ми. Да или не?

— Не! — твърдо изрекох аз.

Джером погледна Картър. Ангелът се взря изпитателно в мен. Правата му руса коса падаше напред и скриваше част от лицето му. Тогава осъзнах защо Картър е тук тази вечер. Ангелите винаги могат да различат истината от лъжата. Най-после той рязко кимна на Джером.

— Радвам се, че издържах проверката — промърморих, но те не ми обърнаха никакво внимание.

— Добре — мрачно каза Джером, — предполага се, че знаем какво означава това.

— Не сме сигурни…

— Аз съм.

Картър многозначително го погледна и за няколко секунди се възцари тишина. Винаги съм подозирала, че в такива моменти двамата общуват телепатично — нещо, което ние, по-незначителните безсмъртни, не можехме да правим без чужда помощ.

— Значи Дуейн наистина е мъртъв? — попитах аз.

— Да — отвърна Джером, спомняйки си, че съм там. — Съвсем мъртъв.

— Кой го е убил? Вече се знае, че не съм аз.

Те се спогледаха и вдигнаха рамене, но не отговориха. Изглеждаха като двама небрежни родители. Картър извади пакет цигари и си запали една. Боже, мразех да се държат по този начин! Накрая Джером каза:

— Ловец на вампири.

— Наистина ли? Като онова момиче по телевизията? — опулих се аз.

— Не точно.

— Е, къде ще ходиш тази вечер? — весело попита Картър.

— На срещата със Сет Мортенсен. Не сменяйте темата. Искам да науча повече за този ловец на вампири.

— Смяташ ли да спиш с него?

— Аз… Какво?! — За част от секундата си бях помислила, че ангелът ме пита за ловеца на вампири. — Имаш предвид Сет Мортенсен?

Картър издуха дима:

— Разбира се. Ако бях сукуба, влюбена в смъртен творец, щях да постъпя точно така. На вас, лошите, не ви ли се иска да завземете още някоя и друга знаменитост?

— Вече имаме доста знаменитости — отвърна Джером.